снежни приказки

рибарската колиба скрипти на слънцето
с перли от скреж и звънтящи раковини
в блясъка на утрото
студеният вятър
раздърпва стария шал на раменете ми
провисва по ръждивите крачета на ракитения стол
по напуканата боя на лодките

клепачите ми натежават под лъчистия студ
щом заспя, соленият дъх на морето
рисува сънища в мислите
омайва с кристални звънчета
илюзията ми за душа

виждаш ли рибарската мрежа в ръцете ми, златна рибке?
пришивам своите пропуснати желания
неизречените никога думи
(някъде в края на синята луна
белее градче с покриви ситно разграфили хоризонта
песен има по улиците, смях
живот)

полюшвам се тъй отдавна пред сламената колиба
- последна спирка към къщи,
че вече не помня пътя си
мислите ми са грохнали медузи,
(раз)плетеният пуловер - пробита ризница,
радост за враговете ми

а морето блести,
еднакво и равномерно празно във всички посоки

застинала между милион неизречени желания
в първия сняг на последния пристан
дори не помня какво ти поисках
дори не помня какво исках да ти поискам
дори не помня

неусетно

то натежа неусетно

в мъртвата листна покривка

бледата есен донесе,

сухия плет,

недоверието

сънищата, 

след тях

- безсънието

вехтата тъкан на дрехите

дългото зимно разсъмване

безразличието на стрехите

то натежа 

неусетно

легна върху сърцето ми

впи се, уви се, прилепна

в мислите тъмни, 

в небцето

шума и орехи,

кестени

стари дървета изстинали

в тях се всели

(неусетно бе)

есенното 

безсилие

Feeling good

MUSE - Supremacy

 

Reality check

градът изгубен във времето
скрит
в пукнатините на сънищата
събира звезди
в размитите сенки на покривите
в звънките струни на дъждовните локви
в преливащите ведра тъмна вода в дворовете

няма те никъде
но леката песен на капчиците
издава посоката на стъпките ти

но гласовете на късните минувачи
разбиват мислите ми
до най-древните думи
до сричките на името ти

небето тук е навсякъде
точно както ми каза
вдишвам непонятния му въздух
вдишвам докрай нежните частици
залитам по звездния бордюр
залитам
край дребните монети в нозете ти
край уморения звън на смеха ти

(сън ли е?
или вечните кристали в очите ми
връщат архаични образи)

в ръцете ти съхнат небесните карти на безкрая
и ухае на ленива утрин
на измити от дъжда алеи

в прегръдка
детайлите се насищат толкова бавно
че времето изглежда почти спряло
всички настоящи минути
се събират по връхчетата на пръстите ти
сълзят по бузата ми
трепкат в дланта ти
пеят
(сън ли е
или... )

счупена на две безкрайност сме
слепили ранените си извивки
двойна омега
синкава вечност
на разбит огледален образ
надвесен над картите на безкрая

Bohren

Muse - Resistance

Indochine - Karma girls

Eternalia

Посипва се нощта - кобалтов пясък
по пукнатата броня на сърцето ми;
мъжът във мен най-после пораснал,
най-после е достигнал себе си.

Коя съм аз... (наистина?) Не зная,
сто личности се борят за лицето ми.
Но нещо днес отказва да играе
на принцове, злодеи и принцеси.

Докато тихо с него разговарям
открехват се беззвездните завеси.
Избягало от Тъмната си стая,
детето в мен намира себе си.

Подскача по пътеките лъчисти,
в очите ми събира светли нишки...
Коя съм аз? Въпросът е безсмислен.
И всички думи в него са излишни.

Не заспивай

Корабът заседна, капитане.

Твърде дълго бягахме от бурята.

Стана на парцали мокри знамето,

пясъкът затлачи руля.

Схлупено над нас тежи небето.

Нощните звезди са непознати.

Не заспивай още. Нека свети

в дръзкия ти поглед синевата.

Мракът по солените ни рани

с виното попива във земята,

гние сред гредите гордостта ни.

Вярата я скърши вятър.

Корабът го няма, капитане.

Сушата е краят на играта.

Щом заспиш, тя тихо ще ни хване

в бездната, в която нищо няма.

Ayreon

Indochine - Station 13

За кого да се уловя?
Всички мои герои са мъртви,
Останали са само враговете ми...

Никола Сиркис, Спирка 13

Тази сутрин луната

"Аз съм Мрачният, Вдовецът, Безутешният,

Аквитанският принц с разрушената кула..."

Жерар дьо Нервал, “El desdichado”

Тази сутрин луната е изместила слънцето.
Хванат в облаци съхне сивожълт полумесец.
Тъмна сянка закрива небосвода, изтръпнало
е сърцето на лятото; и прилича на есен.

Бледи спомени шепнат сред праха на прозореца.
В изтънялата памет не разбирам къде са
всички думи за радост, всички думи за обич.
Аз съм Мрачният рицар на Тъжната песен,

Овдовелият принц на земя без утеха.
Спи сред сенките моята угасена душа.
Моят замък руши се, а градините вехнат.

И дори... някой ден да покълне зора,
без лъчите на слънце в душата ми крехка
ще съм само отломък от студена звезда.

Мрак

Стъпва по старите каменни плочи,

мислите - тежки и бавни.

Стъпва там, дето със шепот започва

тъмната гъста забрава.

Остър е въздухът. Въздухът реже

в ниското дрезгави сенки.

Стъпва и даже не ги поглежда.

Страх го е само от себе си.

Черна луната над него изгрява...

Всъщност луната я няма.

Облачни длани нощта разпиляват

в скръбна наметка на рамото.

Тихо под стъпките съхне тревата,

вехне безцветна поляна.

Тъкмо преди да потъне във мрака.

После и мракът го няма.

Пощуряване

Трясвам си клетката, пуквам стените,
шляпам по покрива в птичи екстаз.
Горе - мътилка е, долу - разбиване,
а по средата (наистина?) - аз.

Всичко е супер, разбира се (писна ми)
и в телефона отглеждам цветя.
Пускам си корабче във телевизора,
давя часовника в кофа с вода.

Плакна си мислите от перушината,
те се извръщат ужасни без грим.
Късам си снимките (късам ги, всичките)
(Няма да мине). Мина, почти.

Свивам си сълзите в куфар от вестници,
лепвам им марка със синьо море…
Горе мътилка е, долу – измислица
Аз - по средата (ставам дете).

Страх от светлото

На слънцето посипало тревата,
порязвам неумелите си стъпки.
Поляната е бездна пред вратата,
нозете ми зад прага се отдръпват.

Безчувствено докато балансирам,
страхът протяга жилки от паркета.
А там навън светът реанимира -
на улицата никне рядко цвете

и патици, пингвини, панголини
щастливо по паважа дефилират;
пред моя скромен дом с завеси сини
- безвкусен заместител на небето.

Светът се разпилява над лехите
на ярки, разкривени бели птици.
И в тъмните тунели на очите ми
прогаря недописани чертици.

Café noir

топи се бавно сънят ми
като кубче захар
в сутрешното кафе
в черното езеро от ароматни спомени
с небе от лакрицови звезди в чинийката
и луна - захарно петле

тъмни са очите на изстиващата нощ,
очите на старата продавачка
от магазинчето с медени прозорци
и лепнещ карамелен покрив

пръсва се кубчето здрач в чашата ми

и сякаш никога не е било
градчето зад звънтящата завеса
и никога не са шляпали босите ми нозе
в знойния прахоляк
сред лабиринт от варосани стени
лазурносини жалузи
яркобели кладенци

пропада в нозете ми
въртопът от каменни стълби към детството
потъва в мокрите плочки на тротоара
под сънливия мах на метла
и тракането на метални столчета

сега е останала само
като гравюра в златистата рамка на изтъркания поднос
запечатана изкусно
върху най-фин порцелан...

останала е само удивителната
неповторимо крехка
графика
на утайката

Инсайт

На подводни скали се натъкна животът ми.
Позакърпих пробойните. Легнах на дрейф.
И се влачеше дрипав край моите бордове
на реката зеленият шлейф. (templier)

*
И се питах с години, разкиснат, сълзливо отнесен:
как можа тук съдбата коварна да сложи скали?
И защо ме зарязаха сам...? Накъде се изнесе
екипажът ми миши страхлив?

Векове продължих пред небесния взор да се жалвам.
И един слънчев ден от Небето ме трясна. Дъска.
Не... не бе от Небето, бе просто прогнилата мачта.
Но ... к-какво от това?

Дълго гледах звезди да кръжат. Бе послание свише!
Поизбърсах засрамено сълзите и изтрезнях.
И изправих се - рошав, брадясал, но с блясък в очите,
не разхлипана лелка, нали, ами К-капитан!

из "Разноезичие"

Заплитай съня ми

Дълго те търсих, дълго скитах и обикалях.
Сипала си забрава в звънките питиета.
Сложила си коварства в тихото на стрелата,
в тъмното на водата, в крехкото на сърцето.

Плувнали са тревите в бяло и жълто, вечна.
Морен светът чезне, трепка и се размива.
Чашките се подпалват в яркото на небето,
гъста и синя захар по стъбълцата слиза.

Дворът ти е потънал в крайчета от дантели,
в паяжини, Арахна, в късчета лабиринти.
Трябва да мина леко, трепетно и смирено,
иначе ще ме срежат нежните ти извивки.

Стъпките ти навред са, тебе те няма, дивна.
Кикотът ти се губи в мокрото на лехите.
Късаш със дъх листи в пламналата къпина,
в ниското местиш сенки и ме наричаш с име.

Къщата ти ме кани, шепнеща, ветровита,
сънищата подрънкват, вързани на верижки;
сплитай ги, сплитай, само нещо да те попитам -
сън ли плетеш или на моя живот нишката?

***

(През 2020 стихотворението е вече и тук :)

Кодова дума Сянка

Новата луна, първата от всички седем,
издължава несъразмерно сянката ми
- лунен часовник,
втората я удвоява огледално,
третата и четвъртата минават ъглополовящо,
завършват звездата от мрак...
Когато изгрява и седмата,
толкова сенчести светове се пресичат в мен
че вече не съм аз
а кръстопът, загубен в безкрая...
-
Мракът по кожата ми е толкова плътен,
задушава нежните отпечатъци,
в счупения капан за писъци
звукът се насища до невъзможност,
пропуква небето
избива портал към ... другаде
пътят назад е зазидан
дори през времето
дори през погледа ти
няма връщане
няма
-
Бяло е, но и черно
върви сянката ми на три стъпки зад мен,
чернее в белотата ми,
тежи в лекотата ми
но зная, че когато костите най-накрая се разпаднат
и се разпилеят на вятъра
сянката ще е там
да ги помни
да ги запечата наобратно
в тъмната си матрица
да ги поднесе към слънцето
... черно и бяло - две преливащи се бримки
в знак за безкрайност
-
(Какво имаше вън,
помниш ли?...)
В тишината на новия ден
въздухът вън е кристално чист
и снежинките леко скърцат в крехките си въздушни спирали,
после тихо звънтят по стъклата.
Там, на прага на света,
очите ми преливат от ц/светове.

*
A Million on My Soul

2-2-4

Отиват си измъчените дни,
останали до края на пиесата,
в която тъмнината най боли.

Палач сече въжето на завесата,
която е заяла и не слиза
и бави само следващото действие...

Когато завесата пада