Ръката му в метална ръкавица
протяга пръсти – сребърно ветрило –
към сянката, където съм се скрила,
загубила отдавна вяра в рицари.
Той сякаш вижда право във душата ми.
По плаща му пробягва лунен блясък.
Навреме идва. Краят на скалата
към бездната си тъкмо ме поднася.
Залитам. A ръката ме улавя,
подхваща ме със длан от звездна свила
и някаква незнайна древна сила
обратно на земята ме поставя
с въздишка лека; после се размива.
Остава само блясък там, където
по кожата ми звездни драскотини
чертаят отпечатък от небето.
