безплътните врати на безкрая

вървя с името ти по устните си
а над мен небето подгизва от чернота
като сиропирана с гъста тъмнина шуплеста безнадеждност
и няма друго, само крехки
чупливи луни
на ръба на нищото

и вървя...
из градини от хлъзгави лабиринти
в пустия град
с причудливи каменни покриви от гаснещи звезди,
- последна спирка
преди края
на мирозданието

вървя по срутените,
начупени междузвездия,
Неотменими мой,
в тъмното хлътване зад ъгъла на безкрая

вървя без посока,
с писъци в пръстите,
и си измислям съзвездия
докато мрак срязва петите ми
и беззвездие нацепва кожата ми

остана ми само мелодията на очите ти
сетен светлопоказател
в безмерната бездна от потънали светове
в лепкавия океан от сгърчени вероятности

вървя и
докато избледнявам с очертания
и се препъвам в най-далечното на далечините
зная -
като Земята мракът вън
кръгъл е
и докато се губя,
намирам те

стикс

Не мога да не ти разкажа,
Безценни,
тук, на Ръба на мрака,
за срещата, на която така липсваше.
За онази, на която не дойде няколко вечности.
За зеления хребет.
И празната вечер.
Не мога да не ти разкажа тихо...
за дългото ми падане.
За разгневеното нищо, което трошеше сенките
с трясък,
на края на хоризонта.
За всичко, което се случи,
когато ти не дойде...,
за пронизващия костите студ,
за дъските на вечната лодка,
прогнили от амнезични капки.
Роклята ми бе на ветровити и горчиви залези.
Нощният южняк по възлите й се впиваше,
забиваше пелинови топчета,
проклетникът,
раздърпваше я,
хилеше се ехидно,
беснееше.
Зракът по хълма с белотата й се хранеше
и я изплюваше, сива, разнищена,
и нямаше кой да застане,
нямаше,
между мен и устните му,
между мен и заострените му от празнота зъби.
Но това е нищо...
Когато ти не дойде,
в ръцете на съседското момиче
на онова с небесния поглед,
на онова с коса от размит изгрев,
на нашата дева от края на светлия бряг,
угаснаха последните пламъчета,
прегоряха последните
кибритени клечици.
Сега тя носи в пълна тъмнина
онези хризантеми прегорели,
онези оранжеви пухени трепети,
онези бездомни котенца,
свити на тъмни нещастни кълба в полите й.
И не знае какво да направи със стъпките си.

Под токовете на нощта плисва тежка вода.
Небето е с цвят на вътрешността
на тъмнотъмносиня мидена черупка.
Улиците сега са плъзнали
като ръкави на черна река,
като разклонил се безумно Стикс,
като мен,
довери ми се,
аз зная толкова за забравата,
мога да превеждам нагоре-надолу всеки,
мога да го пазя от сенките,
мога да извиквам в мъглите цветя,
ти само сложи камъче в дланта ми,
без да извиваш страхливо пръсти.
Без да се извръщаш.
(Без да надничаш зад черното на воала ми.)
Така жадува моят мрак за топлината на ръката ти.
Така се изкушава да не те върне
вкъщи.
Да те запази само за себе си.
(Бягай.)

Приказки за Юнаци и злодеи: "Зелена?"

Едни пазят природата, защото им е казано, че така е редно да се прави...

Други - защото искат да им е красиво; защото са духовни; защото увредената жизнена среда би станала непоносима за тях; защото биха претърпели финансови загуби; защото искат да се харесат на някого; защото е модерно.

А има и такива, които пазят живота, защото им е скъп. 

Не само собствения си живот, те не се идентифицират само със себе си и с личното си оцеляване, нито с оцеляването на общността, в която живеят, нито с оцеляването на човешкия вид въобще... Това са хората, които не нараняват природата не за друго, а защото съ-чувстват на всички форми на живот. Причинената на живо същество болка разболява и тях, бездушието на нараняващите им отваря рани...

Те биха пазили природата дори да нямаше правила и забрани, дори да нямаше опасност от влошаване на жизнената им среда и дори това да не им носеше никаква изгода. Такова именно е съ-усещането на света, което пропива всяка дума в тази Приказка, прозира в жестовете, в отношенията, в мълчанията, в болката. Една особена чувствителност, която прави героите хем приказно силни, хем опасно крехки, но през цялото време - в красива хармония един с друг. Такива за мен са истинските защитници на природата, тези по дух и сърце.

И ... може да има много зелени, наистина зелени разкази, но само някои могат да ме докоснат така и да ме приобщят към нежната задруга на Земята - този наш синьозелен  дом, може би символ на друг един, изначален дом, първообраз на всички останали, от който сме пропълзели някога, някъде ...

Дом.:)

"Приказка за Юнаци и злодеи: Зелена" можете да намерите сред останалите Приказки някъде  тук.

Когато юнаците са злодеите и обратното; а всичко е любов :)

"Колко време е минало - не знам. Не знам дали още не минава, защото не мисля, че в момента се движа през някаква реалност. Не усещам Зандрия, а само чрез нея изпитвам реалностите. Сякаш заспах в оня миг, картини и случки минават пред очите ми като в рамка, като движеща се снимка, някои от тях бяха спомени, други - мечти, трети - алтернативи. Това ли е безвремието? Понякога протягам ръка да докосна някоя картина с умиление, понякога протягам юмрук да разруша друга. И в двата случая не успявам - сякаш не съм част от нея, сякаш съм страничен наблюдател."

("Приказки за Юнаци и злодеи" I)

Има една сграда, която видях наскоро и която ме порази. 

Сега ... сигурно на света има много по-внушителни сгради, но тази е моята.
Тя сякаш беше градена от няколко архитекта едновременно. Първото, което си помислих беше, че на това място са се събрали четири паралелни вселени и сградите от тях са се врязали една в друга, образувайки уникално красиво, несиметрично съчетание от форми, оттенъци, текстури, височини и архитектурни стилове. Четирите ъгъла на покривната повърхност бяха на различни височини, с различни кули или въобще без. По стените имаше напластявания, които на места избиваха над останалите, сякаш стените на няколко църкви минават една през друга... 

Да се напише книга с много разказвачи (много реални автори) е като опит да се създаде многоизмерен макет на видяното – то никога не е едно и също през различните възприятия, а при преплитането на много погледи се получава картина далеч по-близка до реалността от тази, която можем да получим, ако четем само един автор. Защото онази реалност, която е отвъд нас, не е равностойна на индивидуалната реалност в главите ни; за да се доближим до външната реалност (тази на цялото) е необходимо да видим напластяването на колкото се може повече погледи, оформящи някакво подобие на онова, което наистина се намира или случва там, "навън", на една ръка разстояние от нас, така, както е възприето от всички негови очевидци наведнъж.

Докато четох тази книга, у мен имаше няколко версии на ставащото в нея, умът  ми се опитваше да събере фрагментите, но резултатът беше ей такъв, многоизмерен.

A усещанията.... Там вече, където линейно-сюжетното не е от значение, беше много по-лесно. Защото този странен и любопитен градеж се крепеше на вложените в него емоции - любов, огорчение, любов, омраза, загуба, още любов ... И нескончаем стремеж към единение с тези, които обичаш. Със света и живота.

Не всяка книга е за всеки. И всеки има своите книги. 
Някои послания могат да бъдат чути само когато е много тихо.
Някои врати остават затворени.
Някои се отварят само за определени пръсти...

И това е хубаво :)

Moment of Happiness (Ambrose Hsu)

[English Translation]

When autumn comes around again
You ask me to keep smiling and living
Though the time together have been tough
Meeting you is more than enough

Refrain
Who may know that one person one day
May still stay in your heart and not go away
Time is cruel to pass by, for I can’t forget you
With this fate, I’m satisfied
To share your happiness too

Chorus
Cause of you I will unlock the past to set love free and make it last
Times we cried and struggled with heartaches that won’t go
So when that day come and you’re no longer here
The pain still persists
But I will keep believing in eternal bliss

Cause of you I will unlock the past to set love free and make it last
Each second I won’t regret the short time we get
Past and future, repeat once more
Are these tears the same as before?
Thanks for all the moment of happiness you shared
With me…

sancta sanctorum

Ето ме,
стъпвам към теб внимателно,
да не разплискам
живата вода в ръцете си.

Златният съд в абсидата
не е самодостатъчен.
Трябват любовни пръсти,
да го прихванат.

Нося я от много далече,
отдавна спрях да отмервам
милисекундите
и милиметрите,
(твърде много)

сега дланите ми са схванати
очите размътени,

мокра до кости от бурята
нося ти шепа жива вода,
срещу огънче от
усмивка

тук гората е тъмна.
Тук гората ми няма изходи.

Едно*

Пясъчните ти коси се размесиха с моите.
От сърцето ти дръпнах нишка.
Дланите ти бяха моята кожа,
в няколко пласта сияния
нагоре, надолу
и оттам
нататък
никак не бе ясно
къде свършваш
и къде започвам.

Къде е сега границата, която прокараха,
къде са чертежите на формите,
в които ни затвориха,
на сферите, в които обикаляхме разделени,
ей така, за да има история,
за да оправдаят
разходите по потоците на времето и
идеалната графика на пространството ?
Сега сме се оплели, един в друг,
въпреки,
един път на билион години,
и всичко останало
се обезсмисля.

Потопи се бавно в очите ми,
намери името ми,
стисни, докато не е късно, пръстите ми,
толкова гъста е тъмнината навън,
като в първичен бульон -

заличава спомени,
разяжда кинофилми,
накъдря сюжети,
огъва пътищата във отчайващи ленти
на Мьобиус,

там, където сенките на гномона се удължават невъзможно,
и се разтрояват,
в един невъобразим свят,
където на хоризонта се мяркат причудливи кораби,
летящи и начупени,
с повече измерения по мачтите от допустимото,

там, изхвърлена на брега,
извайвам думите си от пароски мрамор,
от кедрово дърво,
от бяла глина,
оформям внимателно всяка тяхна сричка,
точно толкова, колкото да ги чуеш,
точно толкова, колкото
да не ги разберат други,

има свещена мярка за всичко.

Зарови се в косите ми,
моя разполовена слънчева песен,
вдишай дълбоко мелодията ми,
вдъхни от огнения ми дъх,
отпивай на малки глътки от съня ми,
изслушай мълчанието на устните ми,
другото...
...другото е само
черупка,
турбулентности,
смущения
и паразитни звуци от разстроени
радиостанции,
скъсани струни
на китари,
на многострунни теории,
прах във ефира
в етера,
в мислите,
навсякъде,

другото е
разпаднала се на парцали
плащаница,
ненужна обвивка,
реликва от какавида
във храма на ужасено от хоризонта
имаго...


-----------

"Когато направите две в едно,
и което е вътре, да е като това, което е вън..."
Тома 22

Крехка история на всичко

Последна преграда между мен и Хаоса,
- ръбът на чашата с кехлибарена течност
върху плота на небесния бар
олюлява бездни,
миг преди да се преобърне
и да потече на тънка струйка остатъкът от времето
по индиговия ми под.

Миг преди да остарея
с една година,
с Един Милион Години,
през които сърцето ми бавно увяхваше
като голямото червено цвете
на изстиващ гигант,

години,
през които,
седнала в лотос,
прехвърлях звезден прашец
от едната си шепа в другата,
с нозе, оковани в съзвездия,
и разтървавах
посоките на вселената.

Как ще ме утешиш сега,
когато
Повелителят на приказките си е заминал завинаги
след като угаси
раковините на галактиките,
кошерите на звездните купове,
фитилчетата на кометите,
духна всички свещички от най-горния пласт
на романтиката ?

Сега в беззвездие отпивам
от последната бутилка ейл,
а тъмната ми материя
се усмихва.
Жизнерадостно ръкомаха и обяснява,
че и преди и сега всичко е все същото,
че няма нищо ново под угасналото ми слънце.
Полудява.

Как ще ме утешиш сега,
Древни ...
Откъде ще вземем отново
смисъла и мерките на Сътворението?

От двете страни на клепачите ми
мракът е еднакво гъст.
Но затварям очи,
за да забравя за външната тъмнина,
където те няма.
И измислям...

На една ръка от празнотата,
пръстите ти следват извивката на рамото ми,
вълничките на устните ми,
мъглявините на слепоочията ми.

Припомняш ми крехкостта на пропорциите...
Чудесата на хармонията.
Леко, бавно, тихо
плъзва бледа дрезгавина
по всички погалени очертания,
куп малки сияния,
пръснати звездни глухарчета...
всичко.

На Края на Времето,
когато ....
вече нищо друго ...
...не е останало,
освен най-последната ейлова капка
надвиснала тежко,
над черната паст на нищото,

един милион светлинки
бликват,
по обратната страна
на клепачите ми.

аз, принцесата

порцелановата котка
ме гледа неразбиращо,
докато избледнява много бавно
от опашката към усмивката,
и луната, от единия към другия рог,
и покривката, от чинийката към чашката,
а плюшените играчки в ъгъла,
една през друга,
ме обвиняват в солипсизъм

рамката на прозореца,
на разкривения ешеров прозорец
с безумно преобърнатите улици,
пълзи чак до твоята стая,
където си се подпрял като мене
а междувременно долу
са се сгромолясали две вселени
и ги валят дъждове,
и ги пробождат фунийките
на закъсали по начупените авенюта фарове

тиха нощна принцеса,
със мрак по клепачите,
аз съм там и тук,
безутешно раздалечена невъзможност в пространството
ха сега да ми кажат, че не е вълна електронът,
когато никой не го е грижа за него
когато ..... никой
... не го обича

тишината ми нищи стените
аз съм хаос и ред
балансираща едва сянка,
сред тънките равновесия
извивката на рамото ми е винаги
в тежката броня на ризница
но
под нея нося крехкостта
на болнаво цвете,
пръстите ми са стегнати
в митрил,
но
слабостта ми е умопомрачителна

а имам да ти разказвам толкова
за пограничните линии,
за разрухата в покрайнините,
за сблъсъците без видим смисъл,
за кръстоносните ми походи,

изтънявам до безкрайност,
Eдинствени,
ако не дойдеш,
стените ще се сближат опасно

DayDream

Езерната ми къща
се къпе във светлосенки,
в играещи молекули вода по белотата й.
Вързал си грижливо лодката
за ореховия пристан
тихo, да не събудиш птиците.
Още миг и ще се открият стъпките ти
в мокри локвички навсякъде,
по грапавината на стълбите,
по двора обграден от вълнички,
по прага...
вратата познава песента на пръстите ти,
вратата е обсебена
от топлината на ръката ти.

Приседнал от ляво
ще ми разказваш спомени по картини,
преметнал полека вещите си
на тръстиково столче.

Ще се люлееш, ще се полюшва всичко,
ще тиктака времето към безкрая ни
и няма да има събуждане, само
ще ми припомняш бъдещето.

Ще омагьосваш водни кончета
в рамката на прозореца,
с кралския си пръстен,
ще се суетите заедно
край изгладнялата лейди от езерото,
ще се носи аромат на хляб и масло
и кафе
ще избива бялото на покривката
докато изличи всички образи,
докато всичко започне отново,
отново.
В десет и половина.

Имаше мигове, когато се давех,
между светлините и сенките,
когато не можех да извикам,
когато пясъкът на дъното
пукваше мехурчета цяла вечност,
когато рибите мигаха бавно,
тъпо и равнодушно.
Имаше борба в дълбините
от плисък и от кошмари,
когато аз бях граничната линия с нищото,
последният фронт на живота;
но сега си тук и аз
щастливо изкашлям слънчеви зайчета,
а ти си отдъхваш
в кристалната тишина на стаята ми.

А после ръцете ти ме обгръщат
и няма как да потъна другаде
и дишането ми е леко
във твоя дъх.
До десет и половина, после
всичко е свършило.

Писмо в бутилка

Очаквай ме,
на ъгъла със вятъра,
на ъгъла с дъждовната кула,
на фара,
където камъните вечер се сгъстяват,
заоблени и тъмносиви.
Където бляскат котешки зеници,
и ревностно притулват тайните си
завеси от тъмнотъкан плюш,
Където небето е натежало от безкрай,
от атомите на някой чужд свят.

На върха ме очаквай на фара
с изпочупените от грохот прозорци,
опустял и захвърлен на бурите.
(Като мен опустял и захвърлен.)
И където се срещат насън чайките
и пируват с последните ми стъкълца
и си разменят със грак мъдростите ми,
като бисери от изкълвани черупки.
Отвътре съм празна, празна,
отвътре съм раковина,
покрита с натрошени мидички,
подгизнала от морски пясък,
зарита във водорасли.

На възгорчивия пристан,
тъй отдавна никой не моли за мен.
Тъй отдавна никой не плаче,
с надежда да види платната ми,
и прокъсаното ми черно знаме,
и продънените ми кораби.

Не ме отблъсквай, нося го както искаше,
отдавна, отдавна обещаното.
На дъното на дървена кутия.
На дъното. Запечатано с пясък.
Не ме отблъсквай... Чакай ме.

Безкрайното настъпване на мрака

Ела, отпий от медения залез,
заседнал в тъмно ъгълче на чашата.
И дълго за деня си ми разправяй ...
Виж, цялото небитие е наше.

Прозорецът е зейнал към безкрая.
В дървото му догаря чуждо слънце.
А рамките разделят меко стаята
на тлеещи предздрачно правоъгълници...

И има време всичко да се сбъдне
в безкрайното настъпване на мрака.
Звездите ако спрем, ще сме безсмъртни.
Тъй както бяхме някога във Амбър.

И няма безнадеждно да се търсим,
залутани в тълпи безлики сенки.
Ела и съживи духа ми с пръсти.
Виж, всички нишки в мен са изтънели.

И всичко в мен - за твоя глас копнее,
загубило най-древната си форма.
Ела, отпий, преди да се разлея
и после дълго нищо да не помня...

Червено

А нощите са вишнево горчиви.
С карминени съцветия от вени.
Червеното до болка ме опива.
Избило е навсякъде по мене.

Да, нощите са винаги такива.
Когато не остава даже сянка
от образа ти. И не помня име.
Когато задушаващо те няма.

Когато там, на дясното ми рамо,
криле размърдват разгневени дракони...
И мъничко им трябва за да пламнат.
Докато... затаила дъх те чакам.

Когато вместо тебе лудостта ми
се движи по ръба на всяка клетка.
И буди нощем устните ми с крясък.
И всичко ... до нелепост ... е червено.

-----------
Lacrimosa -- Der Morgen Danach
Lyrics

Преди да ни направят

Безкрайно ще усещам нежността
на устните, целунали душата ми.
Дори след десет хиляди лета.
Дори да се превърне в прах земята.

Безкрайно. В онзи много кратък миг
преди край нас да затрещят вселени
и вредом да се нароят звезди.
Когато бе навсякъде по мене.

Когато ни прескачаха лъчи.
И още бяха много криви правите.
А ние бяхме две мъглявини.
Преди от плът и кръв да ни направят.

Нефрит и пурпур

Беше нашата цветна приказка.
Със оживи, сребро и амбър.
С лабиринти и плетеници.
С стъпала от порфир и мрамор.

Беше нашият свят от слънце.
От сапфири, нефрит и пурпур.
С меден блясък и арфи звънки.
И кипящо небе лазурно.

С цитадели, фонтани, арки,
бели рози и златни струни.
Ти бе Кралят на всички бардове.
Аз - Кралицата на безумците.

Беше нашият замък огнен,
с ослепително бели кули.
Ти твърдеше, че са декори.
Може би... Но пък бяха чудни.

-------------
Ataraxia - De pourpre et d'argent

archetypum

Записах те, любов, по тялото си.
Виж, кожата ми е пропита с теб...
Попих те
и във всяка моя клетка, огледално,
е врязан образът ти.

Бродирах те
по изморената матрица на душата си,
в нестройните програмни редове
на мислите си,
по нервните си окончания ...
навсякъде.
Верига след верига,
след верига
порочно си заключен в мен ...

... те пазя най-ревниво в себе си дори
след хиляди раздели и умирания
те пазя -
скъпоценен отпечатък,
задържащ крехкостта
на същността ми,
готова всеки миг да се разпадне.

Изписан си навсякъде по мен...
Така е още
от началото на времето.
Да бъда съвършен за нежността ти
пергамент
и да не мога
да не те обичам повече.

Докато светът спеше

.... и сме шепот от прах и кикот
тази сутрин добили форма,
мъх по камъчета в тревите,
светлосенки по цветни клони,

ситен облак от водни пръски,
вдигнат в локвите от врабчета,
светли щрихи от мокро слънце
по измитото на шосетата,

хипнотично небе от люляци
във окото на чудно птиче,
силуети от бели пухчета,
сплели нежните си чертици,

топъл полъх на сънен вятър
в лабиринт от замряло време.
Призори ни роди земята,
докато светът спеше...

Всички пътища стигаха другаде

Имах тъмнозелена роба.
С тъмни горски цветя до глезена.
Имах странни коси от огън.
Снежнобели в косите перли.

Носех златен ключ с тънка верижка.
В късен здрач подарен от вещици.
Пазещ звездните стълби в нищото,
към земята оттатък сенките.

Денем ходех насън по плочите.
Сляпо търсех насред площада
Онзи, който обичах нощем.
И така остарявах. Млада.

Остарявах така, вречена.
В този град с абаносови кули.
Търсех брод през капана на времето.
Ала винаги стигах другаде.

Имах златна корона, помниш ли?
И прекрасна наметка пурпурна.
Счупен ключ на верижка от обич.
И стаена в очите лудост.

И скитаха...

Те скитаха, загубили дома си...
И виждаха частиците му в мислите си.
Докосваше ги с полъха на вятъра.
Поглеждаха се - светваше в очите им.

Съзираха го в бързеите, рукнали
след летен дъжд, край мъхестите камъни.
И скитаха. Земята си загубили.
Изтръпнали от ужас, че я няма.

Прозираше през топлината вечерна,
когато мек пожар топеше сенките им.
В мастилените гънки на небето бе,
в сълзата. И във крехкостта на цветето.

Допрели устни - трепкаше по кожата им.
В ръцете им преливаше от нежност.
Те никога от там не бяха тръгвали.
От онзи дом, дълбоко скрит в сърцето.

****

My pagan land

Онези неземни пътеки...

Никой не може да ни отнеме
онези разцъфнали вишни.
В техния цвят спряло времето дремеше
и ние със него. Всевиждащи.

Никой не може (помни) да ни вземе
онези сапфирени утрини.
Синьо, дълбоко, небето ни шепнеше,
а ние го слушахме. Влюбени...

Все ще ни чакат, във пролет потънали,
онези неземни пътеки.
Свили дъха си, смирено ще тръгнем.
На поход вълшебен, към себе си.

Чак до онази обител порутена,
в ръждива трева облечена.
Нежни деца, до невинност учудени...
макар и за миг - вечни.