Мрак

Стъпва по старите каменни плочи,

мислите - тежки и бавни.

Стъпва там, дето със шепот започва

тъмната гъста забрава.

Остър е въздухът. Въздухът реже

в ниското дрезгави сенки.

Стъпва и даже не ги поглежда.

Страх го е само от себе си.

Черна луната над него изгрява...

Всъщност луната я няма.

Облачни длани нощта разпиляват

в скръбна наметка на рамото.

Тихо под стъпките съхне тревата,

вехне безцветна поляна.

Тъкмо преди да потъне във мрака.

После и мракът го няма.