Подбрано - поезия

***
Борис Пастернак

Да си прочут е некрасиво.
И не това те извисява.
Не воденето на архиви
или пък авторското право.

Твориш ли, значи се раздаваш.
Не за да правиш панаир.
Позор е нищо да не значиш,
а да те сочат за кумир.

Живей без самозвани титли.
Живей така, че най-накрая
пространството да те обикне
и зов да чуеш от безкрая.


Предчувствие
Камелия Кондова

Когато се родя - ще бъде късно.
Отдавна слънце и луна ще има.
Паркетът в хола ще е лъснат.
На закачалката - палто за зимата.
Любимият тогава ще е женен.
И в парка двете му деца ще тичат.
Часовникът на други ще е верен.
Ще има смях за другите момичета.
Когато се родя - ще бъде зима.
След нея есен. После - зима, есен.
И някой друг ще се нарича с името ми.
И някой друг ще е написал песните.
И тъкмо да открадна нещо пролетно.
И тъкмо чудо някакво да стане.
И тъкмо да река - това е мое.
Ще си отида.
А ще бъде рано.


Кажи му

4i40
на Т.

Когато си премръзнала
от грижи
кажи му
да те срещне на вратата
ръцете да ти стопли
и нозете
със ризата си
нека те прегърне
догоре да напълни
чаша с вино
умората да пресуши
със устни...
Кажи му
сутрин да те гледа
докато спиш
ухаеща на лято
когато се събудиш
да не спира
да ти повтаря
колко си красива...
Да ти напише стих...
ако не може -
кажи му
аз ще го напиша.

Обратен ден

4i40

Часовникът забравил да звъни.
Безводие. И асансьорът не работи.
Небръснат автобус ме разглоби
в намръщеното стадо кашалоти.

Пристигам повече от закъснял.
Внезапно сръчно от бюрото
изваждам палец посинял
и го целувам мрачно по челото...

Часовникът назад върви добре.
Объркване. Но няма да го гоня.
Приемам хладнокръвното кафе
и си заливам с него панталона.
Навън излизам пресолен.
Попадам в пътникочовекотока.
Спирачки. Калник. Фар червен.
А в "Пирогов" ревизия и не приемат стока...

Часовникът наполовина спрял.
В комплекса се прибирам. При леглото.
На стълбището вече съм разбрал -
отключовете са върху бюрото.
Изкачвам до последния етаж
и влизам вкъщи през комина.
Докато правя висшия си пилотаж
часовникът звъни за шест и половина...


Гергьовден
Елена Денева

Вярата ми змеят я погълна.
Вярата ламята я отнесе.
Чакам май напразно да покълне
най-зелената ми тиха песен.
Чакам тя да може да лекува,
някому във тъмното да свети.
Биле да е. Глухи да я чуват.
Никакъв знахар не е поетът..
Вярата ми някъде е свита.
Свито е във крушата сърцето.
Храбростта ми безпризорна скита,
скътала във шепа стъбълцето
на едно дърво, което расне
само от сълзици напоено.
Хайде, свят ден, обещай ми щастието
да пребори змея и във мене.



Поетът
Валери Петров
В памет на Николай Ников

Под прохладния навес те гледат със смях
как чудакът, на всички известен,
олюлява се, пийнал, недалече от тях,
във прегръдка със прашния кестен.

Ха да тръгне - не тръгва. Ха да тръгне - не ще.
Трети път - пак възпира го нещо...
Но най-сетне, под слънцето, виждат го те
да пресича платното горещо

и да сяда сред тях. Смешен, да, но след ден
ще си спомня - без смях - обществото,
как е викнал на келнера : - Една бира за мен
и две кофи вода за дървото!


Село е ...
pin4e

Бавно село. Тихо и напуснато.
Бременни лозниците. От грозде-
натежало, алено, некуснато...
Даже вятър няма. Няма после.

И прозорците му - късогледни.
Та когато някой-никой мине,
дръпнат си пердето до последно.
Крият тишината. Да им стигне.

Покриви с изкърпени каскети.
Покриви с охлузени олуци.
А войводите му са заети,
да преправят спомени за внуци.

Котки дремят. Кучета не вардят.
Зидове подпират небесата.
Бяло е полето. А хамбарът -
стиснат като шейх, брои зърната.

Край плета - глухарчета и баби.
Сгърбени крилете на мухите.
Ярките страхливо се прокрадват
окълвали сенките протрити...

Иска точно тук да си живее
времето. На никъде не мърда.
И кавал минутите му пее.
И неделята му е в четвъртък.

Ивинела Самуилова, Из "Жената, която търсеше любовта"

Първа песен на любовта

Преди да открия в себе си този, когото търсех,
бях като умиращ от жажда пътник в пустиня,
отчаяно вкопчен в миража на вода пред себе си,
заблуден от сетивното възприятие на окото.

Опитвах се да утоля жаждата за любов с илюзии
и станах колекционер на много фетиши на любовта:
парченца телесна хубост, късчета душа, светска слава...

Когато ме повика този, когото търсех, се огледах,
но не го открих в нищо от съществуващото в моя свят.
"Не ме търси в познати форми. Аз не съм видяното.
Направи ме този, чрез когото гледаш" - каза той.


Четвърта песен на любовта

Душата ми приличаше на долнопробна кръчма,
в която се събират кварталните пияници
и давят в алкохол мъката си по пропилените възможности
да тръгнат след поривите на сърцата си.

Криех страха да обичам в алкохолното опиянение,
което ми даваше куража, че мога да надмогна себе си,
но светът се олюляваше още при първата крачка.

Този, когото търсех, влезе в кръчмата и изля чашата ми,
подкрепи с ръка тялото ми и насочи стъпките ми към вратата.
Заведе ме до извор и ме облива, докато изтрезнях напълно.
Каза, че любовта не е делириум на ума, а сърце, осъзнато в себе си.

 ...

Шеста песен на любовта

Бях като болник на смъртно легло, чезнещ от странна болест,
при когото идваха всякакви известни лекари и лечители
и пробваха различни лекарства и методи на изцеление,
но аз умирах пред очите им и те вдигаха ръце в недоумение.

Зовях отчаяно този, когото търсех, изгаряща от треска,
а те нарекоха копнежа ми "предсмъртно бълнуване на болна жена"
и казаха, че е дошло време да повикат свещеника.

Когато от мен не остана нищо, освен копнежа за любов,
докторите помислиха, че съм умряла, и затвориха очите ми.
И тогава, в отсъствието на себе си, видях този, когото търсех.
Когато личността умре, любовта възкръсва в перфектно здраве.


*
- Сърдечната бучка е придобит порок на сърцето и се образува, когато човек започне да издига прегради пред любовта, които притискат сърдечните клапи и така се възпрепятства свободното циркулиране на чувството. Първото патологично структурно и функционално изменение настъпва като нарушение във възбудно-проводната система на сърцето отвън-навътре - т.е. човек може да дава, но не може да получава любов, или казано на медицински език - "синдром на дефицита на възлюбения". Проявява се като неспособност пациентът да понесе да бъде обичан, без да дава нищо в замяна, без да негодува и без да се самосъжалява.

*

Седма песен на любовта

Сърцето ми бе като оживено и шумно тържище,
на което всичко можеш да продадеш и да купиш.
И всеки продавач се пазари за стоката си и я хвали
и после потрива доволно ръце, когато някой му плати.

Бях разхвърляна по множество сергии,
бях пръснала себе си в хиляди купчини от стоки
под добре прикрити лъжи с изящни надписи.

Но ето, пазарният ден вече свърши.
Този, когото търсех, дойде и обърна сергиите.
Изгони търговците, измете боклуците и изми  миазмите.
Отведе ме там, където е у дома, и ми даде ключовете.
За Рая.

(Ивинела Самуилова)

В подготовка на новото издание на "Посленият еднорог"

От блога на ЧБ: 

Приятели (:
 

Продължаваме да подготвяме новото издание на „Последният еднорог“ – с още по-сресан текст, още повече илюстрации и, за първи път, електронен вариант.

Целта ни е да се продадат поне 700 бройки – електронни или хартиени. Как да помогнете?

1. Предварителни поръчки: до 22 февруари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.
   Засега не ни пращайте парички; ориентировъчно, електронното издание ще струва 3 лв., а цената на хартиеното ще зависи от тиража му, но ще гледаме да го вместим в 9 лв. Също като при „Песента на ханджията“, хартиено издание ще правим само ако се съберат поне 300 заявки (от които поне 100 – платени в аванс… но не сега; ние ще ви потърсим, като наближим заветните 300).
2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

И чакаме новите еднорози преди края на февруари.

Повече:
В Блога на Човешката библиотека
В Goodreads

Ех, магесническа му работа ;)

На 22 декември в поредица „Човешката библиотека“ излезе „Ех, магесническа му работа“, дебютен роман на Калоян Захариев, грабнал сърцата и умовете на журито в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012 г.

„Ех, магесническа му работа“ ще ви срещне с некроманта Лазар и верния му слуга Григор. За тях сиво ежедневие представлява викането на демони от Пъклото, съживяването на селскостопански добитък и обществените поръчки за няколко дузини немъртви. Спасяването на невинно създание не влиза в непосредствените им планове. А когато Лазар и Григор се оказват замесени в заговор от най-висше ниво, ще трябва да се справят с непреклонни нови и стари врагове, за да разберат истината. Като същевременно поддържат запаса си от бананови кашички и чисти пеленки. Второто като че ли е по-трудно.

Пътят на двамата герои към центъра на конспирацията минава през реки от закачливи откровения (без да броим Столичната вада) и океани смях.

Романът излиза в електронен вариант и събира поръчки за хартиен. Като останалите издания на Човешката библиотека, електронната версия се разпространява без дигитални (DRM) защити и следва принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автор, редактори, коректори, художник и оформители.

За повече:
http://choveshkata.net/blog/?page_id=5087

Приказки за Юнаци и злодеи: "Зелена?"

Едни пазят природата, защото им е казано, че така е редно да се прави...

Други - защото искат да им е красиво; защото са духовни; защото увредената жизнена среда би станала непоносима за тях; защото биха претърпели финансови загуби; защото искат да се харесат на някого; защото е модерно.

А има и такива, които пазят живота, защото им е скъп. 

Не само собствения си живот, те не се идентифицират само със себе си и с личното си оцеляване, нито с оцеляването на общността, в която живеят, нито с оцеляването на човешкия вид въобще... Това са хората, които не нараняват природата не за друго, а защото съ-чувстват на всички форми на живот. Причинената на живо същество болка разболява и тях, бездушието на нараняващите им отваря рани...

Те биха пазили природата дори да нямаше правила и забрани, дори да нямаше опасност от влошаване на жизнената им среда и дори това да не им носеше никаква изгода. Такова именно е съ-усещането на света, което пропива всяка дума в тази Приказка, прозира в жестовете, в отношенията, в мълчанията, в болката. Една особена чувствителност, която прави героите хем приказно силни, хем опасно крехки, но през цялото време - в красива хармония един с друг. Такива за мен са истинските защитници на природата, тези по дух и сърце.

И ... може да има много зелени, наистина зелени разкази, но само някои могат да ме докоснат така и да ме приобщят към нежната задруга на Земята - този наш синьозелен  дом, може би символ на друг един, изначален дом, първообраз на всички останали, от който сме пропълзели някога, някъде ...

Дом.:)

"Приказка за Юнаци и злодеи: Зелена" можете да намерите сред останалите Приказки някъде  тук.

Ново е-издание на антологията „За спасяването на света“

И... хубавият ден дойде :)

Днес се навършват осем години от началото на поредица „Човешката библиотека“.

Навършва се и една година от първото издание на антологията „За спасяването на света“, тринадесетата книга в поредицата ни – и най-голямата, в повече от един смисъл.:)

Междувременно „За спасяването на света“ успя да порасне още. През ноември тя зае шесто място в класацията „Книгата, която ме вдъхновява“. А от февруари до октомври тече Копнеж за нейни илюстрации, специално за растящите художници.

Сега, за празника, представяме новото ѝ електронно издание:

http://choveshkata.net/blog/?p=5070

Освен познатите ни илюстрации между разделите то включва и онези, истинските илюстрации към текстовете, които По-желахме от Копнежа.

Като всичките ни е-издания, и това е без дигитални (DRM) защити. Разпространява се свободно на принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, съставители, редактори, коректори, художници и оформители.

Ако искате да зарадвате и четящите, и пишещите, заповядайте! :)  Имаме и възможност за изпращане като подарък.

Песента на ханджията - Питър С. Бийгъл

На 8 ноември, събота, излиза електронният вариант на „Песента на ханджията“ – най-мащабният роман на Питър С. Бийгъл и първата преводна е-книга в поредица „Човешката библиотека“. Изданието – с пълното знание и насърчение на автора и агента му – ще е без никакви дигитални (DRM) защити.

Ще ви чакаме – да попеем и попразнуваме. :)

Все така имаме нужда от помощта ви – за да решим дали да правим хартиен вариант; и дали да включваме повече преводни заглавия в поредицата. За подробности и поръчки елате тук – и споделяйте с вашите четящи приятели.

Може да ни отбележите и в Goodreads.

Благодарим ви – и продължаваме!

Тринадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“

На 4 декември 2013 г., точно седем години след появата на „Последният еднорог“ на български език, излиза тринадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“ : антологията „За спасяването на света“.

„За спасяването на света“ събира 48 разказа, новели и повести от 41 български автори и пет десетилетия. Тези близо 400 хиляди думи я правят най-мащабната антология в българската литература.

Мащабни са и темите на самите текстове – всеки от тях е подбран заради силата си да ни размисли, развълнува, навярно даже промени. „Спасяване“ и „свят“ се появяват буквално и метафорично, сериозно и с намигване.

В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.

„За спасяването на света“ е съвместно издание на фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и списание „Тера фантастика“. Антологията излиза в електронен и хартиен вариант. Електронният вариант се разпространява свободно на принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, съставители, редактори, коректори, художници и оформители.

За повече:
http://choveshkata.net/blog/?page_id=4075
poslednorog -в- gmail-точка-com

Когато юнаците са злодеите и обратното; а всичко е любов :)

"Колко време е минало - не знам. Не знам дали още не минава, защото не мисля, че в момента се движа през някаква реалност. Не усещам Зандрия, а само чрез нея изпитвам реалностите. Сякаш заспах в оня миг, картини и случки минават пред очите ми като в рамка, като движеща се снимка, някои от тях бяха спомени, други - мечти, трети - алтернативи. Това ли е безвремието? Понякога протягам ръка да докосна някоя картина с умиление, понякога протягам юмрук да разруша друга. И в двата случая не успявам - сякаш не съм част от нея, сякаш съм страничен наблюдател."

("Приказки за Юнаци и злодеи" I)

Има една сграда, която видях наскоро и която ме порази. 

Сега ... сигурно на света има много по-внушителни сгради, но тази е моята.
Тя сякаш беше градена от няколко архитекта едновременно. Първото, което си помислих беше, че на това място са се събрали четири паралелни вселени и сградите от тях са се врязали една в друга, образувайки уникално красиво, несиметрично съчетание от форми, оттенъци, текстури, височини и архитектурни стилове. Четирите ъгъла на покривната повърхност бяха на различни височини, с различни кули или въобще без. По стените имаше напластявания, които на места избиваха над останалите, сякаш стените на няколко църкви минават една през друга... 

Да се напише книга с много разказвачи (много реални автори) е като опит да се създаде многоизмерен макет на видяното – то никога не е едно и също през различните възприятия, а при преплитането на много погледи се получава картина далеч по-близка до реалността от тази, която можем да получим, ако четем само един автор. Защото онази реалност, която е отвъд нас, не е равностойна на индивидуалната реалност в главите ни; за да се доближим до външната реалност (тази на цялото) е необходимо да видим напластяването на колкото се може повече погледи, оформящи някакво подобие на онова, което наистина се намира или случва там, "навън", на една ръка разстояние от нас, така, както е възприето от всички негови очевидци наведнъж.

Докато четох тази книга, у мен имаше няколко версии на ставащото в нея, умът  ми се опитваше да събере фрагментите, но резултатът беше ей такъв, многоизмерен.

A усещанията.... Там вече, където линейно-сюжетното не е от значение, беше много по-лесно. Защото този странен и любопитен градеж се крепеше на вложените в него емоции - любов, огорчение, любов, омраза, загуба, още любов ... И нескончаем стремеж към единение с тези, които обичаш. Със света и живота.

Не всяка книга е за всеки. И всеки има своите книги. 
Някои послания могат да бъдат чути само когато е много тихо.
Някои врати остават затворени.
Някои се отварят само за определени пръсти...

И това е хубаво :)

Галина Ирикева (любимо)

ХХХ

Ще трябва да изчакам този орех
в кората си да пусне дървояди
да стопля слънчева вода за гости
за да се моля да ги изпревариш
да взема после пръстов отпечатък
на най-красивата усмивка в тебе
да ти разказвам как не те очаквам
и как избягвам службите в неделя
как сгазвам куче
как тропосвам болка
и как ме водиш за ръка през моста
ти помниш ли защо те искам толкоз
през тристата ми хиляди живота.....
през всичките ми високосни думи
че ти засяваш орехите в двора....
виж този остарява със минути
когато с мен не искаш да говориш


До никой

Щом всяко влюбване се кърми с думи,
възклаждано от първобитна сласт,
с каква омраза аз да те погубя,
когато над сърцето нямам власт.
Меракът щом в ухо на прилеп влиза,
цигулки слуша, вместо пряка реч,
и вместо гръм, въздишка произлиза,
макар да си лъжливецо, далеч
Душата ми в светулчица щом тлее,
приблясва и угасва в лунен такт,
надлъгвам я, с копнеж да овладея,
вродената си лудост в твоя мрак.
Тъй както и вода не се събира
и въздухът в ръка не се лови,
кой дявол ми кажи ме абмицира,
щом аз не съм броячка на звезди.
И щом глупака в мен не се погуби
да прави реверанси в твоя чест,
ще черпя гордостта с отровни гъби
ела да ме опозориш нощес J)))
:))

Камелия Кондова (любимо)

Писна ми

Като ви липсва чуждият скандал,
а вкъщи рогоносец си отглеждате -
не ме учете, моля, на морал.
Защото леко ще си вдигна веждата!
Едната вежда само - ясен знак,
но за глупаци трябва да превеждам:
"Не преминавай, ако си глупак -
оръжие е синьото под веждата!"
Ще стрелям със висока тишина.
А пък когато денонощно плачете -
не ме учете, моля, на сълза.
Видях я във окото на палача си.
И я изпих. Една сълза - гигант.
Преди да вдигна другата си вежда.
Не ме учете, моля, на талант.
И не рога - таланта си отглеждайте.
Той е раним. И ражда мъртъв плод.
/От злобата таланта абортира./
Не ме учете, моля, на живот.

Понякога приживе се умира.

*

Само ако искаш

Ще ти кажа думите любовни,
но сега, любими, съм заета:
имам си една строшена стомна.
И си правя църква от парчетата.
Трябва много спешно да се моля.
Ала първо трябва да повярвам.
В Коледа и в личната си воля,
че ме има, само ако радвам:
майка ми с последното й грозде.
майка ти с последната й пита.
Тук са и бащите – пият грозно,
но красиво спят и не разпитват.
Тук са и децата – гледат косо,
но при битка – за ръце се хващат.
Те са отговора на въпроса:
Моето и твойто бият нашто:))
Чакаме си Доктора - пътува -
с мъката си да ни стори празник.
Ала пътьом – мъртъвци целува –
раждат се, умират - няма празно.
С теб не сме статистика. Все още.
Но се чувствам някак неудобно
да ти се раздам във тази нощ.

Искаш ли парче от тази стомна?!

*

Родопи

Такава планина не е за всеки.
По-мъдра е от мен, а по-зелена.
Протягам се и ставам на пътека -
да минат по-невежите от мене.

Такава планина не е за вчера -
да я обиждам със невръстни дати.
Аз първо трябваше да се намеря,
а после да се губя в красотата й.

Такава планина не е за после.
Тогава някой друг ще я живее.
Сега съм аз. Със поглед я докосвам.
Не се смалявам, а раста пред нея.

И толкова голяма вече ставам,
че тебе с този поглед те прекрачвам.

На равното все някак ти прощавах.
Но днес е планина. И няма начин.

Елица Мавродинова (любимо)

Ела си

Откакто си отиде все ти пиша
и все захвърлям в печката писмата.
Не знам дали обичаш многостишия,
но днешното реших да ти го пратя,

че сигурно и ти се притесняваш,
дали сме здрави, стига ли насъщният...
Не ни мисли. По малко остаряваме,
но иначе, отвътре сме си същите.

Понякога се караме и викаме,
и думите тежат като планети.
Крилата ни болят. И бавно никнат,
и бързо вехнат в полза на ръцете.

Понякога сме дребни и лицата ни
приличат на стафиди от ненавист.
А друг път сме огромни. Непонятни
божествени и истински, и прави.

Но тъжно е, откакто си отиде.
И днес ти пиша, за да те помоля...
прости ни. Бяхме зли и те обидихме.
Ела си, Боже, в къщите. При хората.

*

Песничка за хората (да се пее пред Бог)

Видях една невидима жена
на ъгъла на "Шипка" и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.

И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.

Видях я. И за миг от изненада
зениците й станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.
...
За първи път поисках да говоря
(на ъгъла на "Шипка" и живота)
със Тебе, Боже. Простичко. За хората.
Не се сърди на хората, защото

те щяха да са други, ако знаеха,
че, сгушена под старите тополи,
на ъгъла на "Шипка" и безкрая,
една жена продава ореоли.

*

 Интервю с Медуза

Напролет гледам цъфналите камъни
в градината си в ъгъла на времето.
Остана само шепа глад от храма ми.
Със него храня птиците. И дремя.

Люлеещият стол проскърцва вяло
в камъшена симфония с комарите.
Изгубена под кръпките на шала си
изглеждам стара. Много, много стара.

ЗмиИте ми отдавна побеляха
и станаха лениви като котки.
Заспиват често. Май ги заболяха
и ставите. И днес са кротки... кротки...

Героите ли? Боже мой... героите!
Сега се сетих, като ме попита...
Все бягаха очите им от моите.
Вървяха дръзко, носеха си щитове...

Говореха за чест и за победи
преди да плъзне камък във гърдите им...
И толкова.
Понякога ги гледам
напролет, като цъфнат.
Във очите.

*

Църква за смоци

Отново пролетта не го подмина.
Дойде и му покълна с болка в пръстите.
Добре че вече свикна във градината
наместо вишни да засажда кръстове.

И тая пролет просто му се случи.
От юг повя жестока, древна жажда
за някой жив. И той обикна кучето.
Дотам, че взе да вярва във прераждане.

Внезапно тази пролет се оказа,
че вече няма ни една монета
за Мрачния Лодкар. И той изряза
две кръгли вери в Бога от сърцето си.

А после... нищо. Той остана същият.
Говореше си с кучето... и с мъртвите.
Но толкова отвъдна стана къщата,
че смоците я ползваха за църква.

След тази пролет само аз останах.
Да дишам. Да запълвам часовете,
усмивките, живота на баща ми.
И дупките във форма на монети.

Добромир Тонев (любимо)

НЕЖНА МАШИНА

Поема

Ще се съпротивлявам срещу Навика,
безбройните му маски, пипалата му:
в спиралите му виждам слепи славеи,
възпяващи нелепо свободата си.
Докато всички свикваме полека
със тежките уранови играчки –
от втората природа на човека
до третата война остава крачка...

Защо да не живея хармонично?

Въпрос, на който бих се смял до сълзи,
ако не чувствах как и ироничната
усмивка върху устните замръзва,
и моето лице се изкривява
от първите си клоунадни спазми;
звънчетата отдясно и отляво
започват все по-малко да ме дразнят.

Към тебе, гняв, навеждам си ухото,
ти, който си баща на много грешки –
макар и лош, съвет ми дай, защото
ми е студено в тия тънки дрешки.
Ти, който сляп размахваш алебардата,
така приличаща на пеперуда –
виж! – нежността скимти по тротоарите,
смалена до размерите на пудел.
Но кой е отредил един да страда,
а друг да си подсвирква с пълни бузи?
Или да ни напътства с тях? Над кладата
от есенни листа димят илюзии...
И, умножена, болката ми расне,
пълзи като къпинов храст над всичко,
наричано от някои прекрасно,
от други премълчавано скептично.

продължава


**
Духът държа над тебе лък и стреля,
Кентавър бяхме ние, бяхме цяло.
Навярно ще се съберем след време -
след век или след ери, мое тяло.

Какъв безкраен комплимент ни прави
смъртта, когато прибере телата.
Смъртта ни прави повече от равни,
смъртта ни приравнява към земята.

И краят ни завръща там, където
е коренът на цветето и хляба.
И щом държи филия с мед детето,
то значи, че се трудим както трябва.

Какво, че от въздушните си кули
оплакват тъжно тленността ти, тяло...
О, гробът е една квадратна нула,
с която всичко почва отначало.


**
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

***

Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.

The Road Not Taken --- Robert Frost

Two roads diverged in a yellow wood,
And sorry I could not travel both
And be one traveler, long I stood
And looked down one as far as I could
To where it bent in the undergrowth;

Then took the other, as just as fair,
And having perhaps the better claim,
Because it was grassy and wanted wear;
Though as for that the passing there
Had worn them really about the same,

And both that morning equally lay
In leaves no step had trodden black.
Oh, I kept the first for another day!
Yet knowing how way leads on to way,
I doubted if I should ever come back.

I shall be telling this with a sigh
Somewhere ages and ages hence:
Two roads diverged in a wood, and I—
I took the one less traveled by,
And that has made all the difference.

Пантофите са зидове /pin4e/

Не можеш да отплаваш, Капитане.
Платната ти са срастнали за котвата.
По дяволите, даже Господ прати...
Бардаците са ти попили в костите.
През руля е прокарало мушкато,
с дъждовни гръмотевици поливано.
Не се прави на стреснат, тарикате.
Пантофите са тежки като зидове...
Отсъстваш като божие присъствие.
Хвани пристанището и стани амфибия.
На мачтата като Иисус възкръсвай!
Не гледай океани в телевизора си.
Отдавна гларусите са покойници
над бурното къпалище на рибите.
Рибарски мрежи вехнат над прозорците.
Жена ти беше винаги невидима.
Така ли ще опитомиш моретата?
(Брадясва вятърът на капитаните...)
Плъха ли ще удавиш вътре в себе си
или на бряг и камъни ще станеш?!

Автор:pin4e

Яна Кременска (избрано)

Това безкрайно чакане на нещо...

Това безкрайно чакане на нещо,
чието име ти е неизвестно,
което като гвоздей се е вклещило
в ранимата повърхност на сърцето ти.
Това очакване, добило мирисът
на възгорчив пелин, набран по мръкнало,
добило топлата ръжда на ирисите ти,
където самотата се е вмъкнала.
Това очакване, което натежало
пулсира в още топлите ти длани.
Долавя всички ултразвуци тялото ти
и жадно търси между тях послание.
И тая болка от копнеж за лято.
И тая блъсканица на душата,
невярващите думи за която
превръщат се в болезнено отпращане.
Това очакване на нещо, от което
в косата ти полазват ситни тръпки...
Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи.

*********

Молитва II

Да не показвам радостта си.
Да свикна да я обуздавам
и да крача
по улиците като всички.
Единствено понякога на птиците
да доверявам щурите си мисли.
Да търся смисъла на тъжната потребност
да се превръщам в крачещо подобие.
Да пазя атомите стронций
във мен да не избухнат.
Понякога насън крещя от ужас.
Душата ми се мята като полудяла,
душата ми не иска тялото си...
Да се науча да не забелязвам
крехкостта на съвършенството,
което съм открила в стръкчето трева.
Най-после да се подчиня,
стиха си да обеся на прозореца.
Внимателно да гълтам дозите безочие.
Да оцелея... Да не искам повече.

****************

От очите ми тръгват по миглите...

От очите ми тръгват по миглите
пъстри мисли за циганска обич.
Лудо слънце в кръвта ми наднича,
а душата ми лятна и гола
мургав стан кърши бавно и знойно
със езически китки и глезени.
Като струна греховна и стройна
търси ритъм за своята песен.
Мойте пръсти са вятъра, тръгнал
да разроши внезапно косата ти.
Ти не можеш от мен да си тръгнеш,
а и всъщност не мислиш да бягаш.
Мойте устни са тъмния извор,
в самодивски танц омагьосан.
И когато за теб се усмихвам,
ти и буден сънуваш магьосници.
Аз съм всичко, което си нямал,
а кръвта ти за него е викала...
Дай сега да поплача на рамото ти
от безбожното си всесилие!

*************

Защото


Защото само тротоарите са будни
и дишат с нечии позакъснели стъпки,
защото тази нощ навярно ще се сбъдна
и с теб ще се събудим други утре,
защото някъде във мене се обажда
оная моя непокорна същност
и името й сигурно е жажда,
покълнала от тънкото на пръстите ми,
защото думите ми, тръгнали към тебе,
приличат на развързан вятър
и любовта ни сигурно е време,
забързано към някакво приятелство,
защото сме забравена материя,
дошла от миналите ни животи,
защото с теб ще се намерим
след най-последното защото.


------------
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=284&LangID=1
http://www.hulite.net/modules.php?name=Authors_Text&sa=show_alltext&username=alisa