Не си струва

Аз съм плевел невзрачен със черни бодли,
Евридика от гипс на тавана,
аз съм нищо, нахвъряно върху триптих
от художник ужасно бездарен.

Не, душата ми ... жертвена лира не ще,
постоянно крещи, че не иска!
Аз съм стара играчка с ръждиво ключе
и съвсем не приличам на нимфа...,

аз съм сутрешна стъпка в тревата отпред,
нежен спомен от минали срещи,
или малкото рошаво плахо врабче
на оградата спряло отсреща.

Не, неясно какво съм, а може би е,
но не зная това как се пише...
Впиват нокти във моето тъмно сърце
тънки струни от пламък; и писват.

Как се пише за дъжд, който няма лице,
за водата му в локви затворена
и за пясъка тих, който в замък расте,
а вълните го плисват безформен ?

И ти пиша това не съвсем писъмце,
да не мислиш за мене на тръгване;
аз съм нищо и никаква сянка, и не,
не си струва.. да се обръщаш.

Друго

Аз забравих във повей на вятъра

своя свят... Избледня пред очите ми;

там на прашната улица някъде

между вехтите стълби и жиците,

де замрял е денят сред лехите

с вкаменено от древност мушкато,

а пък времето в сухите жилки

из тунели без изход се мята.

И се вглеждам нагоре, където

в лабиринт от балкони разбити

се процежда по малко небето,

по просторите с дрехи се стича.

Зад прозорците стари проблясват

побелели коси и дантелен

отразява листата си брястът;

а в стъклото се срещат вселени.

И присядам на плочите, в края,

с безполезни монети и други

над главата звезди. Без да зная

всяка сутрин дали се събуждам

или просто заспивам тогава,

или моят свят сънен е чуждият.

----

"Now I do not know whether I was then a man dreaming I was a butterfly, or whether I am now a butterfly, dreaming I am a man.” ― Zhuangzi, The Butterfly as Companion

Осем

Разпиля се на прага, посърнала.
Седем нощи не беше се вдигала.
А на осмата стана и тръгна.
Да побегне от мен. Да я стигна...

И когато затварям очите си
все я виждам - примряла, и глуха,
със безплътните стъпки на призрак
да залита по пода на кухнята,

към онази преграда, където
от живота остават трошици,
а отвъд се простира небето,
не на двора небето; космичното.

Аз на прага й спъвам нозете,
здрави нишки от злато я впримчват,
тя се плисва на пръски, разделя се, 
между пръстите ми изтича...

Седем нощи се борих с душата си,
а на осмата тя си замина.
Оттогава стоя до вратата...
Не към двора вратата; космичната.

Ивинела Самуилова, Из "Жената, която търсеше любовта"

Първа песен на любовта

Преди да открия в себе си този, когото търсех,
бях като умиращ от жажда пътник в пустиня,
отчаяно вкопчен в миража на вода пред себе си,
заблуден от сетивното възприятие на окото.

Опитвах се да утоля жаждата за любов с илюзии
и станах колекционер на много фетиши на любовта:
парченца телесна хубост, късчета душа, светска слава...

Когато ме повика този, когото търсех, се огледах,
но не го открих в нищо от съществуващото в моя свят.
"Не ме търси в познати форми. Аз не съм видяното.
Направи ме този, чрез когото гледаш" - каза той.


Четвърта песен на любовта

Душата ми приличаше на долнопробна кръчма,
в която се събират кварталните пияници
и давят в алкохол мъката си по пропилените възможности
да тръгнат след поривите на сърцата си.

Криех страха да обичам в алкохолното опиянение,
което ми даваше куража, че мога да надмогна себе си,
но светът се олюляваше още при първата крачка.

Този, когото търсех, влезе в кръчмата и изля чашата ми,
подкрепи с ръка тялото ми и насочи стъпките ми към вратата.
Заведе ме до извор и ме облива, докато изтрезнях напълно.
Каза, че любовта не е делириум на ума, а сърце, осъзнато в себе си.

 ...

Шеста песен на любовта

Бях като болник на смъртно легло, чезнещ от странна болест,
при когото идваха всякакви известни лекари и лечители
и пробваха различни лекарства и методи на изцеление,
но аз умирах пред очите им и те вдигаха ръце в недоумение.

Зовях отчаяно този, когото търсех, изгаряща от треска,
а те нарекоха копнежа ми "предсмъртно бълнуване на болна жена"
и казаха, че е дошло време да повикат свещеника.

Когато от мен не остана нищо, освен копнежа за любов,
докторите помислиха, че съм умряла, и затвориха очите ми.
И тогава, в отсъствието на себе си, видях този, когото търсех.
Когато личността умре, любовта възкръсва в перфектно здраве.


*
- Сърдечната бучка е придобит порок на сърцето и се образува, когато човек започне да издига прегради пред любовта, които притискат сърдечните клапи и така се възпрепятства свободното циркулиране на чувството. Първото патологично структурно и функционално изменение настъпва като нарушение във възбудно-проводната система на сърцето отвън-навътре - т.е. човек може да дава, но не може да получава любов, или казано на медицински език - "синдром на дефицита на възлюбения". Проявява се като неспособност пациентът да понесе да бъде обичан, без да дава нищо в замяна, без да негодува и без да се самосъжалява.

*

Седма песен на любовта

Сърцето ми бе като оживено и шумно тържище,
на което всичко можеш да продадеш и да купиш.
И всеки продавач се пазари за стоката си и я хвали
и после потрива доволно ръце, когато някой му плати.

Бях разхвърляна по множество сергии,
бях пръснала себе си в хиляди купчини от стоки
под добре прикрити лъжи с изящни надписи.

Но ето, пазарният ден вече свърши.
Този, когото търсех, дойде и обърна сергиите.
Изгони търговците, измете боклуците и изми  миазмите.
Отведе ме там, където е у дома, и ми даде ключовете.
За Рая.

(Ивинела Самуилова)

Делириум

Повикай ме веднага щом презреят
малините в градината от крясъци,
когато във сумрака край алеите
цветя се вдигнат от подвижни пясъци.

Надеждата когато с бяс поникне
звънни ми, викай силно да те чуя,
пред вятърните мелници не спирай -
въртят се бързо, хищно мачкат думите.

Когато проговорят нежно камъни,
писмо прати ми в някоя бутилка.
Но моля те, спести онез баналности...-
целувки, валс и люлка под звездите.

А случи ли се да сънуваш буден
как стълбите ми плувнали са в бурени
и как танцуват луди пеперуди
по фините дантели на заблудите,

над мен смили се, жертвай някой делник,
вземи назаем онзи хилав спомен,
увий във вестник нещо непотребно,
и смело влез - стените са съборени.

Налей ми нещо против тая треска -
очите ми са прашни Атаками,
нощта спусни или поне завесите,
а после - ме спаси от лудостта ми...

Приказки за Юнаци и злодеи: "Зелена?"

Едни пазят природата, защото им е казано, че така е редно да се прави...

Други - защото искат да им е красиво; защото са духовни; защото увредената жизнена среда би станала непоносима за тях; защото биха претърпели финансови загуби; защото искат да се харесат на някого; защото е модерно.

А има и такива, които пазят живота, защото им е скъп. 

Не само собствения си живот, те не се идентифицират само със себе си и с личното си оцеляване, нито с оцеляването на общността, в която живеят, нито с оцеляването на човешкия вид въобще... Това са хората, които не нараняват природата не за друго, а защото съ-чувстват на всички форми на живот. Причинената на живо същество болка разболява и тях, бездушието на нараняващите им отваря рани...

Те биха пазили природата дори да нямаше правила и забрани, дори да нямаше опасност от влошаване на жизнената им среда и дори това да не им носеше никаква изгода. Такова именно е съ-усещането на света, което пропива всяка дума в тази Приказка, прозира в жестовете, в отношенията, в мълчанията, в болката. Една особена чувствителност, която прави героите хем приказно силни, хем опасно крехки, но през цялото време - в красива хармония един с друг. Такива за мен са истинските защитници на природата, тези по дух и сърце.

И ... може да има много зелени, наистина зелени разкази, но само някои могат да ме докоснат така и да ме приобщят към нежната задруга на Земята - този наш синьозелен  дом, може би символ на друг един, изначален дом, първообраз на всички останали, от който сме пропълзели някога, някъде ...

Дом.:)

"Приказка за Юнаци и злодеи: Зелена" можете да намерите сред останалите Приказки някъде  тук.

Когато юнаците са злодеите и обратното; а всичко е любов :)

"Колко време е минало - не знам. Не знам дали още не минава, защото не мисля, че в момента се движа през някаква реалност. Не усещам Зандрия, а само чрез нея изпитвам реалностите. Сякаш заспах в оня миг, картини и случки минават пред очите ми като в рамка, като движеща се снимка, някои от тях бяха спомени, други - мечти, трети - алтернативи. Това ли е безвремието? Понякога протягам ръка да докосна някоя картина с умиление, понякога протягам юмрук да разруша друга. И в двата случая не успявам - сякаш не съм част от нея, сякаш съм страничен наблюдател."

("Приказки за Юнаци и злодеи" I)

Има една сграда, която видях наскоро и която ме порази. 

Сега ... сигурно на света има много по-внушителни сгради, но тази е моята.
Тя сякаш беше градена от няколко архитекта едновременно. Първото, което си помислих беше, че на това място са се събрали четири паралелни вселени и сградите от тях са се врязали една в друга, образувайки уникално красиво, несиметрично съчетание от форми, оттенъци, текстури, височини и архитектурни стилове. Четирите ъгъла на покривната повърхност бяха на различни височини, с различни кули или въобще без. По стените имаше напластявания, които на места избиваха над останалите, сякаш стените на няколко църкви минават една през друга... 

Да се напише книга с много разказвачи (много реални автори) е като опит да се създаде многоизмерен макет на видяното – то никога не е едно и също през различните възприятия, а при преплитането на много погледи се получава картина далеч по-близка до реалността от тази, която можем да получим, ако четем само един автор. Защото онази реалност, която е отвъд нас, не е равностойна на индивидуалната реалност в главите ни; за да се доближим до външната реалност (тази на цялото) е необходимо да видим напластяването на колкото се може повече погледи, оформящи някакво подобие на онова, което наистина се намира или случва там, "навън", на една ръка разстояние от нас, така, както е възприето от всички негови очевидци наведнъж.

Докато четох тази книга, у мен имаше няколко версии на ставащото в нея, умът  ми се опитваше да събере фрагментите, но резултатът беше ей такъв, многоизмерен.

A усещанията.... Там вече, където линейно-сюжетното не е от значение, беше много по-лесно. Защото този странен и любопитен градеж се крепеше на вложените в него емоции - любов, огорчение, любов, омраза, загуба, още любов ... И нескончаем стремеж към единение с тези, които обичаш. Със света и живота.

Не всяка книга е за всеки. И всеки има своите книги. 
Някои послания могат да бъдат чути само когато е много тихо.
Някои врати остават затворени.
Някои се отварят само за определени пръсти...

И това е хубаво :)

Moment of Happiness (Ambrose Hsu)

[English Translation]

When autumn comes around again
You ask me to keep smiling and living
Though the time together have been tough
Meeting you is more than enough

Refrain
Who may know that one person one day
May still stay in your heart and not go away
Time is cruel to pass by, for I can’t forget you
With this fate, I’m satisfied
To share your happiness too

Chorus
Cause of you I will unlock the past to set love free and make it last
Times we cried and struggled with heartaches that won’t go
So when that day come and you’re no longer here
The pain still persists
But I will keep believing in eternal bliss

Cause of you I will unlock the past to set love free and make it last
Each second I won’t regret the short time we get
Past and future, repeat once more
Are these tears the same as before?
Thanks for all the moment of happiness you shared
With me…

Фрагменти

(из Дневника на Капитана)

I

... сега се въртят наоколо,
като изгладнели вълци
край стан на самотен остров.
Проскърцвам, замирам, проскърцвам,
метроном неприлично разстроен,
далекоглед, без фокус,
ни жив, нито даже мъртъв,
проскърцвам, дистресово-морзово,
до всички в откритото кораби.

II

... се мъча да паля огън
от някакви сухи чувства,
от мокрото на умората.
(Да действам противошоково:
1. на пясъка струпах съчки
2. повтарях си да викам "помощ"
3. да скачам и да се кълча;)

Морето е все така пусто.
Небето е безмоторно.


III

... и зъби като ножове.
Събуждам във себе си писък,
най-после! Извиквам дробовете си.
Прибоят и той с мене п(л)исва.
Най-сетне... Изкашлям си спомените.
Посрещам треперейки утрото
нагълтало морска вода,
удавено още в утробата,
удавено още в зората си
в пурпур.


IV

... си спомням цвета на робата,
която ме блъсна през борда,
да, Ваше величество, Сър,
Но какво, какво толкова...
Колкото, толкова.
Сега си рисувам кораби,
Покривам с платна хоризонта.
Почти си изгубих думите,
да, думите, още и буквите.
Сега се боя за ума си.

V

... съм капитана на кораба;
без мене - ще се разбият.
Ще си говорим тогава, за бунтове.
За пясъци в плитчините.
За метежни вицове.
За мерки по време на криза.
(Да конфискувам тютюна им,
всичкия;
и сандъчетата със ром. И лулите им.
И двуличието им.
Всичкото.
Докато изравят гредите,
изправят грижливо мачтите,
остъргват ръждата от котвата,
докато кърпят душите си,
да им простя.
Всичкото.)