Приказки от Безкрая 5

Събуждам се преди хиляди години.

Светлината на слънцето

е ослепителен игленик,

пронизал тъмния подземен свод.

Тихо е,

няма стъпки, нито гласове,

не още.

Има само невидими паяжини,

скрити капани,

утаил се звезден прах.

Събуждам се една от тях.

По устните ми вибрират непознати думи,

сърцето ми е глинена плочка

със златист клинопис.

Събуждам се толкова отдавна,

че костите ме болят

от обратния бяг на времето.

А душата ми още се бави.

Не ме е страх.

Ето, в храма горе отекват първите стъпки,

надига се първият небесен химн.

Ето някъде вън

подвикват търговците на жива вода,

разказвачите на приказки,

майсторите на сънища.

Трябва само да отворя докрай очи,

да съблека оловната броня на съня

и разпадащия се мръсносив саван,

да ги последвам.

Събуждам се преди хиляди години

с натежали от сън клепачи,

плътен прах покрива всичко,

слънцето е оптична илюзия

седем нива под небесния храм,

костите ме болят от обратния бяг на времето

но това е нищо, нищо...

Усмихвам се в мрака

с натежали от сън клепачи,

с прашни слепоочия,

с пресъхнали мисли

и само чакам,

само чакам да дойде душата ми.

Пясъчни писма

Свещицата в дланта ми изгоря;
отвъд настъпва тежко тъмнината.
Последната войска не оцеля -
разпръсната лежи на вятъра.

Сред пясъка приплъзва се нощта,
засипва бавно плитките ми стъпки.
Изстивам; и облечена в студа,
писмо ти пиша докато изтръпвам.

Наивният ми ум не издържа,
той лесно се предаде на лъжите
- онези сладки думи на врага,
които гладко бронята пробиват.

Хартиен воин съм аз, не го разбрах
преди в прахта пустинна да се срина.
Сега очаквам хладна пустота
с безцветните си пръсти да ме стигне.

Дори да дойдеш и да ме съзреш
- кънтяща куха статуя без име,
дори да ме докоснеш със сърце,
дори с душата си да ме обвиеш

от мен, под натежалото небе,
- размекнал се топаз в отровно вино,
от мен, зад пожълтялото лице,
ще видиш ти единствено пустиня.

战北野攻城

Сценични фрески

Дълго се процежда сутринта
в моите премрежени клепачи.
Вън денят набира светлина,
лепне по кулисите на здрача.

Улицата с чисто нов декор
готви се за следващото действие.
Птиците нареждат своя хор.
Хората - нареждат пейките.

Дълго ме подмамва сутринта,
скърца със метлите по паважа.
Само още малко да поспя,
сигурно ще ме подмине даже

и ще спре до нечий друг живот,
в рехавите сенки на перваза;
в щрихите на прашното стъкло
ще изпише празните си фрази,

докато навън расте денят
и се умножават минувачите
в шумната пиеса на града,
в древната игра на смях и плач...

(Само още малко да поспя --
и ще ме забрави Разказвачът.)