Dollhouse

...и покривка на червени квадратчета.
По белите стени трепкат
оранжево-златни отблясъци -
слънчеви зайчета. Моите
нови
домашни любимци.

Тежката черна стрелка на часовника
прещраква напред-назад,
напред
-назад,
вечност, две, три...
Пронизала е сегашната минута...

(Самотни бележки по синьото на хладилника:
- "Сънрайз", текила
- "сън ли е?"
- "съм ли?"
- "…сметанови кексчета"
- "Сметките!"
- "ссмелост… да се науча да плувам")

…Пронизала е сегашната минута!
със звънтенето на рапира.
В трепкащия капан на времето
идваш и си отиваш,
идваш…
и си отиваш,
примигващ печално образ
по шахматния под
на ярката ми
кукленска
ретро-закусвалня.
Странно е как го правиш, странно е
- вратите тук
не са изход.

Надявам си,
сламено-русо,
една след друга,
ослепителните усмивки на мама
и влизам в пухените й пантофки,
стил vintage.
Сядам пред лъскаво-червената чашка с кафе.
(Мащеха, Мерилин или Ева?...)
Намятам пеньоар на цветчета.
Сред снежнобелия лабиринт
на бабините дантели,
край металната кутия за захар
(“Bienvenue à Saint-Tropez!”),
чернее подканящо,
гъста,
утайката на вероятностите
("…да... се науча да плувам".)

Там и само там,
в златоносния пясък на дъното
търкулнало се много, много отдавна,
невидимо за чуждо око,
лежи детското ми ръждиво ключе.
"За всички врати
към Безкрая".

Пощуряване

Трясвам си клетката, пуквам стените,
шляпам по покрива в птичи екстаз.
Горе - мътилка е, долу - разбиване,
а по средата (наистина?) - аз.

Всичко е супер, разбира се (писна ми)
и в телефона отглеждам цветя.
Пускам си корабче във телевизора,
давя часовника в кофа с вода.

Плакна си мислите от перушината,
те се извръщат ужасни без грим.
Късам си снимките (късам ги, всичките)
(Няма да мине). Мина, почти.

Свивам си сълзите в куфар от вестници,
лепвам им марка със синьо море…
Горе мътилка е, долу – измислица
Аз - по средата (ставам дете).

Не си струва

Аз съм плевел невзрачен със черни бодли,
Евридика от гипс на тавана,
аз съм нищо, нахвъряно върху триптих
от художник ужасно бездарен.

Не, душата ми ... жертвена лира не ще,
постоянно крещи, че не иска!
Аз съм стара играчка с ръждиво ключе
и съвсем не приличам на нимфа...,

аз съм сутрешна стъпка в тревата отпред,
нежен спомен от минали срещи,
или малкото рошаво плахо врабче
на оградата спряло отсреща.

Не, неясно какво съм, а може би е,
но не зная това как се пише...
Впиват нокти във моето тъмно сърце
тънки струни от пламък; и писват.

Как се пише за дъжд, който няма лице,
за водата му в локви затворена
и за пясъка тих, който в замък расте,
а вълните го плисват безформен ?

И ти пиша това не съвсем писъмце,
да не мислиш за мене на тръгване;
аз съм нищо и никаква сянка, и не,
не си струва.. да се обръщаш.

стикс

Не мога да не ти разкажа,
Безценни,
тук, на Ръба на мрака,
за срещата, на която така липсваше.
За онази, на която не дойде няколко вечности.
За зеления хребет.
И празната вечер.
Не мога да не ти разкажа тихо...
за дългото ми падане.
За разгневеното нищо, което трошеше сенките
с трясък,
на края на хоризонта.
За всичко, което се случи,
когато ти не дойде...,
за пронизващия костите студ,
за дъските на вечната лодка,
прогнили от амнезични капки.
Роклята ми бе на ветровити и горчиви залези.
Нощният южняк по възлите й се впиваше,
забиваше пелинови топчета,
проклетникът,
раздърпваше я,
хилеше се ехидно,
беснееше.
Зракът по хълма с белотата й се хранеше
и я изплюваше, сива, разнищена,
и нямаше кой да застане,
нямаше,
между мен и устните му,
между мен и заострените му от празнота зъби.
Но това е нищо...
Когато ти не дойде,
в ръцете на съседското момиче
на онова с небесния поглед,
на онова с коса от размит изгрев,
на нашата дева от края на светлия бряг,
угаснаха последните пламъчета,
прегоряха последните
кибритени клечици.
Сега тя носи в пълна тъмнина
онези хризантеми прегорели,
онези оранжеви пухени трепети,
онези бездомни котенца,
свити на тъмни нещастни кълба в полите й.
И не знае какво да направи със стъпките си.

Под токовете на нощта плисва тежка вода.
Небето е с цвят на вътрешността
на тъмнотъмносиня мидена черупка.
Улиците сега са плъзнали
като ръкави на черна река,
като разклонил се безумно Стикс,
като мен,
довери ми се,
аз зная толкова за забравата,
мога да превеждам нагоре-надолу всеки,
мога да го пазя от сенките,
мога да извиквам в мъглите цветя,
ти само сложи камъче в дланта ми,
без да извиваш страхливо пръсти.
Без да се извръщаш.
(Без да надничаш зад черното на воала ми.)
Така жадува моят мрак за топлината на ръката ти.
Така се изкушава да не те върне
вкъщи.
Да те запази само за себе си.
(Бягай.)

Хелиада

Там, дето е погинал Фаетон,
в едно селце на хвърлей от звездите,
долита всяка вечер огнен кон,
разпенен и с разбита колесница.

Поспира край смълчаната вода,
и рие пръст, и златен прах се вдига.
Извръща се, зад вихър от листа,
тополата, в снага на самодива.

Сам залезът, с наметка от слънца,
увива нежно голото й тяло.
И раните, кървящи кехлибар,
под медните му пръсти се затварят.

А после на мегдана еква вик,
и слънчев вятър къщите помита,
чардаци скръцват тропотно, дори
в прахта изсъсква въглен от копито.

Ръждиво над селцето пада дъжд.
Небето със земята се събира.
Комините, стрехите изведнъж
припламват, за последно, и умират.

"Магьосница!", подтичват куп деца,
стариците запридат тъжно здрача,
мъжете, със нетрепващи сърца,
сумраците начупват на погачи ...

*
На кремав кон, зад старата чешма -
последна спирка там, преди Атласа,
прехвърлила през гривата юзда,
тополата си спомня; и заплаква.

Докато се разсъмвам

И облаците ще плачат.
Сърдито ще се усукват.
Ще потъмнят клепачи,
със тътен ще се пропукат.

Ще плъзне полупрозрачна
зора от размити улици,
ще мачка небостъргачи,
ще прекатурва куполи.

Ще бляскат дъждовни капки
стохилядно дестилирани,
ще падат ли, падат, падат,
по бузите, по витрините.

А ти ще ме гледаш тихо
от здрачната маса в ъгъла.
Полека ще ме обикваш,
докато край теб разсъмвам.

Полека ще ме отвличаш
от тежката течност в чашите.
Ще я превръщаш на вино,
преди да се пръсне с трясък.

И ще обсъждаме нежно
електричеството на бурите,
докато вън, мокър и дремещ,
златистият ден ще се буди.