Безсъници 3

Тихото, като задгробно, дишане
в скута на потъналата къща,
шепотът в завесата разнищена,
там, където се размива бъдещето,

крехкото разпадане на мислите
в пукота на восъчните свещи,
хрипкавата жалба на годините,
стегнати в капаните за вещи,

мамещата песен на стрехите,
в тъмния оркестър от вълшебства,
странната подредба на звездите,
в дрипавите дипли на небето...

ленно от съня ми се процеждат
в тънките безлуния среднощни.

А умът ми - паяче на прежда -
бавно се заплита; невъзможно.

Трансформация, Л. Рейнхард

Затворен съм в клетката, която сам
построих.
Хванат съм от стражите, които сам създавам
всеки ден.
Осъден съм от заседаващия в мен самия
съд.
Със собствените си ръце
в камерата се поставих.
Аз съм тъмницата и тъмничаря.
(...)
Сам затворих себе си
в самия себе си.
В собствения си кръг, който нарекох
Себе си.
В кръговете на кръговете
единствено и само мои.
Срещнахме Създателя и се оказа, че той - това
сме Ние.

----
от руски:
http://b.onchallenge.ru/2009/05/blog-post_2317.html

На Покрива

Залитам по ръба... За лунатиците
таванът е приют за стари вещици.
Притихвам. Под антените. При птиците.
Очаквам те, Любов... И ми е тежко.

Изтърках си подметките по покрива.
Да, уж е сън, а болката е истинска.
И аз така до костите съм мокра.
Сълзя по капандурите и жиците.

Денят ми съмва в кал и капе в шахтите,
на стъпки по перваза тръгват изгреви.
Нощта се сгромолясва зад оградите,
на режещи ъгли от керемиди.

И аз напразно сричам до прегракване
забравени слова. Очаквам чудото.
С болнави рози, скъсани в лехата ми.
С пера от лед, и рокля на светулки.

Градината се дави. Заскрежено е.
Петите ми продраскват по олуците.
Не помня нищо... (Помня.) Ще си легна.
И само ти, Любов, ще ме събудиш.

Remake

Скалите ти раздираха нозете...
- гранитна гръд и лед, и няма свършване.
Денят ти обещаваше небе,
нощта дойде и нещо в теб се скърши.

Къде върхът е никой не ти каза.
(Кога е?) Разтопиха се посоките.
И пръснаха се в стръмното премазани
на вярата ти скършените кости.

А вятърът се вкопчи във ръцете ти,
и злобно ти зашепна да се пуснеш.
Секунда слабост - долу чакат бездни.
Духът ти те предаде преди утрото.

Духът ти забълнува светли изгреви,
над морски брегове, в прегръдка тиха.
Не чакай да те хване принц от приказка.
Героите отдавна си отидоха.

Скалите ти оплетоха косите.
Сама си... Знаеш. Няма път за връщане.
И болката единствена е истина.
Докато чувстваш - не отпускай пръсти.

Не вехна

Да кажем, че бях камъче в прахта.
Пробито, мръсно, неугледно, сиво;
пак щях да бъда по-достойна, да,
отколкото сега, когато "жива",
по-мъртва съм от мъртвите неща.

Да кажем, че бях стръкче от тревичка,
бях венчелистче бледо в съхнещ тъжно цвят.
Дори увяхнала, аз щях да бъда (щях да бъда!)
чиста.
Без мисли изкривени, и без мрак.
Във форма толкоз лесна за обичане.

И смешно е, че нося име цветно,
а тровя с тленност пролетна душа.
(Какво като на думи уж не вехна!)
Аз искам цветния живот да възродя.
А после да си спомня за Небето.

Приказки от Безкрая 2

когато се завърна от Времето, 

всичко беше толкова тръпчиво на вкус, 

толкова неравномерно на такт, 

толкова криво на стъпване, 

че ѝ се прииска да не е била никога вкъщи, 

че ѝ призля от плоското ѝ, 

 наивно, клонящо към безкрайност 

съществуване 

 там, по изтърканата мушама, 

по изтънелите нишки на мокета, 

по одраскания фотьойл, 

край ъгълчетата от коридор, 

в който липсваха онези врати с матови стъкла, 

онези познати до умиление обувки, 

онзи кадифен глас 

 с тихи нотки на незадушаваща обич, 

 там не беше останало нищо потребно, 

нищо, за което можеше да се говори, 

да се плаче тихо, 

да се римуват стихове, 

 да се опияняват устните, 

както бе било винаги преди това 

 нищо, което да се възпее в приказки, 

което да се събира в шепи, 

в което да се прехласват очите ѝ, 

което да разпилява по пода, 

с което да изрисува прозорците, 

с което да подпали камината на прага 

на всичкото нищо, 

като изгонен навън котарак 

я погледна многозначително миналото 

 а в нея простена одраскано смътният спомен, 

 че никога не е била наистина всъщност. 

 Че винаги е била другаде.

Damned And Divine - Tarja Turunen

It won't help if you wait for me.
I'm a slave to the dark.
I Know I'm not a saint, you see.
The Dawn is when it starts.

Feel the shadow of my oblivion
hoping mercy would show her face
on the road to your own perdition
in the coal-blackened rain.

Frozen in time yearning forbidden wishes.
Damned and divine.
Scars of my broken kisses.
What will follow if tomorrow's blind?
My eternal night.

As the wind takes me away from you
before the morning light.
My sins are fading into view
I'm so weary deep inside

Feel the shadow of my oblivion
hoping mercy would show her face
on the road to your own perdition
I may see you again.

Frozen in time yearning forbidden wishes.
Damned and divine.
Scars of my broken kisses.
What will follow if tomorrow's blind?
My eternal night.

Every single dawn I die again.

----------------
http://www.youtube.com/watch?v=ipxKz5GBNoM

The Road Not Taken --- Robert Frost

Two roads diverged in a yellow wood,
And sorry I could not travel both
And be one traveler, long I stood
And looked down one as far as I could
To where it bent in the undergrowth;

Then took the other, as just as fair,
And having perhaps the better claim,
Because it was grassy and wanted wear;
Though as for that the passing there
Had worn them really about the same,

And both that morning equally lay
In leaves no step had trodden black.
Oh, I kept the first for another day!
Yet knowing how way leads on to way,
I doubted if I should ever come back.

I shall be telling this with a sigh
Somewhere ages and ages hence:
Two roads diverged in a wood, and I—
I took the one less traveled by,
And that has made all the difference.

Стая 8 1/2

Студът се залюлява по халата ми
(ей там, където срязах две-три копчета)
и болнично се плъзва под подплатата.
Студът ме завладява пласт по пласт.
С стерилните си анемични нокти,
забива тънко номерче в ръката ми,
и ледено от мен отпраща гостите,
след всеки сгърчен... невротичен крясък.

Студът се е разрастнал през системите,
на дългото ми амнезично хранене,
на бавното ми безкомандно дишане,
в безстрастното на пергаментовата кожа,
по устните горчиви с дъх бадемов
- остатъци от двойна, двойна, двойна доза.
По смръзналите на спирали кичури.

И само, и единствено сърцето,
заседнал в плитчините глух часовник,
изблъсква хладки капчици живот,
навсякъде в смразените ми вени,
навсякъде по нервните окови

какъв е смисълът му, щом не е любов,
(какъв е смисълът му...) да отмерва времето ?

И искам...

Аз искам да съм с вятърна коса 

а там, на челото ми, да проблясва лято. 

Да се провира топло пролетта 

в зеницата ми уморена, във която 

небрежно се е пукнал розов цвят. 

Аз искам себе си край теб да разбера. 

Дали съм зима сребърна или съм злато 

дали съм малка птица с рехави пера 

дали съм феникс с пепел по крилата... 

Аз искам себе си до теб да разбера 

и всичко ще е толкова красиво. 

И всичко ще загуби тежестта 

на вечните ми трепкащи умирания 

а аз ще съм кашмирна топлина, 

в която си записал името си.

А в името оставил си следа - 

като във тайна пощенска кутия 

с олющена от изгреви боя, 

изгубена от хиляди години... 

На дъното - красива тишина.

Денят със счупени стрелки

Денят ми от зори боли така.

Изтърква чак до бляскаво стъклото
с иридиеви ивици по края,
а после плисва с крива светлина.
А после криволичи по леглото ми,
на изблици през цялата ми стая,
люлее се безумно и подпалва
заспалото зад ъгъла дърво.

И вече ме е вързал с тежко вричане,
със впита в мене слънчева ръка:
покорно да живея под лъчите му,
и вените отново да обикнат
кръвта си - тъмно вино от цветя,
а дробовете ми да не забравят дишането.

Денят ми чак горчи от сутринта,
когато запотените прозорци
въздъхват с мирис на сладникав чай,
и блудкава, изстискана, нощта,
попила от очите ми умората,
изтича през пролуките в перваза.
Но още под петите ми хладнѝ,
там, дето камъкът се е напукал ядно.
Където няма топлина, а леден зид.

Болнаво е надвиснало небето,
денят е със пречупени стрелки,
изтръгнат циферблат и рамка бледа,
с ръждясали от блясък колелца,
а някъде на осмия етаж
виола скръбна ми поднася есен.
(Къде е моят... моят Луд шапкар?
и Заекът със синята жилетка?)

Денят ми от зори така боли.

Заслушани във вятъра

По пътя много често ще тъжим,
забравили, че всичко прах на вятъра е;
че няма истини, а евтин грим,
над лъскавите панделки на вярата,

че липсва в огледалото лице.
Тогава, ако стихнем, непознати,
под някое избистрено небе,
край границата цветна на гората

заслушани в крайречните треви,
във пулса бавнодишащ на земята,
в завесата от песен на щурци,
в беззлобното туптене на сърцата си,

ще чуем лекия, безкрайно тих,
кристален звук от тънка необятност,
размесил топъл бриз и златен стих
по клонки, зад които спи безкраят.

Улици за незавръщане

Хищна е кристалната бистрота на отраженията,
къса капчици
от просълзеното на очите ми.
Всяка извивка е острие
от изкривени същности,
всеки лъч е ръбче
от формичките
за наранени
чувства,

сибила съм,
(не ми личи външно),
външното затихва щрих по щрих над асфалта,

външното се размива
над строшеното в плитките локви небитие
от топло и прашно лято
от меко капещи ягоди,
от кехлибар под пръстите,
от трънчета, разграфили коляното ми,
от листа, през които се връщам (връщам?!),

външното тихо се съблича,
(само душа да остане)

външното се превръща
(побесняват от виене кучетата)
в отпечатък от влюбени пръсти,
в срички от кадифени думи,
в нежен дъх от невинна целувка,

... побесняват от виене кучетата ...
към бълбукащия отсреща тротоар,
към силуета ми от размазани къщи
и разбити от камък прозорци,

към нацепените под стъпките ми,
неописани,
изтрити от картите,
непотърсени,
изпаднали от далечен свят

улици за незавръщане
вкъщи.

The Chosen Ones

Войната на сенките

Видях много ужаси
в бездните на самата себе си.
Кой ще се погрижи сега за несъвършенствата ми?

Ти ли, чиито устни преливат от мерзости,
а зъбите ти прегризват от хилядолетия цветята в градината ми,
а мислите ти са напаст от скакалци по царевичните ниви
на сътворението?

Ти ли, чиито думи са остриета от тайно оръжие
срещу нежните елементи?
По-добре покрий грижливо лицето си
забули кобалтовото на очите си,
гранитното на кожата си,
безсрамното на усмивката си,

защото днес съм Стихия.
Защото, веднъж на милион години,
при мен се връща жаждата за мъст,
и ръката ми търси по древна повеля меча си
и отпада обетът ми за ненападение
а слепоочията ми пищят - "Война"
и се вкаменява обвивката на сърцето ми
и вече не те спасява сияйната ми любов...
(Не бягай.)
Кой ще се погрижи сега да озапти Сенките ми,
когато Аз
съм най-добрият си Приятел?

Защото няма начин

Защото няма начин да те срещна,
минутите са някак кално спрели.
А в мен, под заблатената надежда,
умират други, още неузрели

а после, непривикнал да ги ражда,
мочурът във сърцето ми се свлича
и корените там се давят жадни.
А между пръстите ми никне ципа.

Дълбокото в очите става блатно
цветът му се изостря до зелено.
Във тиня плувва цялата ми памет.
Тръстиките и болни се променят.

Дали до моя бряг ще дойде някой,
с целувка да прекъсне таз магия...
Щом теб те няма, принцове не чакам.
Под люспите си тихо ще се скрия.

Защото няма начин да съм с тебе,
съмнението тъжно ме прорязва,
че никога не съм била принцеса.
А винаги била съм просто жаба.

Непоискано

Тъжна е старата къща под листите.
Твоите стъпки тъй липсват на прага и.
Вехнат цветята за мен непоискани.
Рони се глухо боята от рамките.

Аз не почистих строшените фигурки.
Нека напомнят на бедните скитници
- тук беше някога слънчева приказка,
с дъх на липи и на шепот в косите.

Хладен е старият огън в камината,
дето седи в този студ незапален.
Плахо край него заглъхват следите ни,
в полъх на вятър от тиха забрава.

Отвъд метафорите

Божественото е Дете, което помни,
какво е да си изоставен в мрак.
Как драскат остро мислите бездомни,
и как сълзят, и как кървят,
и как болят.

То няма да остави пеперудите
под стара нощна лампа да умрат.
Ще коленичи, ще прости безумието им,
ще плаче с тях, ще стане
звезден плач.

И ако някой Като Господ се разписва,
в среднощния регистър на мотел,
а сутрин безразлично се изнизва,
нехаещ, че мотелът
е Сърце,

то той е странник с тъмна самоличност,
поредният със етикетче: "Бог".
Детето знае: ключ не е Като,
измама е това, метафорична.

Ключето за сърцето е Любов,
(бездумна, невербална, нелогична...)
а другото са букви в кален ров,
а другото са само мъртви срички.

6:55 сутринта

Сега, когато сенките отстъпват
с напукания в изгревите лед,
под звън на тетива от скръб изпъната
и гърч в стрела, откъснала небе,

в крещящото среднощно на ръката ми
в задавената ярост на дете,
фалангите изпукват по местата си,
а пръстите изстрелват криво "не!".

Проплаква с писък сгърбеното утро,
под свисъка превило рамене.
А после от простора капе лудост...
не, кръв от слънце, срязано на две.

--
Audiomachine: Red Warrior

По реката

Ще протегнеш ли днес милостиво ръка?
Тъмнината заседна на моя бряг.
И докато завързвам на камък тъга
и докато пресипвам от гняв

и увивам сърце във тръстики и кал,
и се правя на бездна без грим,
от безсмислие пълен си ляга света.
После дълго, предълго не спи.

Не ме чакай във шепот на стара върба,
над иглички по черния път ...
Аз съм толкова мътна от нощния мрак,
И съм толкова болна отвътре.

De Profundis Clamavi - Charles Baudelaire

От дъното на бездната сърцето ми
за милост днес към Теб отправя жален стон.
Във мрачен тук съм свят с оловен хоризонт,
в безчестие и страх оплитат се нозете ми.

Шест месеца е нощ, покрива мрак земята;
шест месеца наред тук призрачен е ден,
по-пуста таз страна е от севера студен,
дървета не растат, не никнат и цветята.

Но няма по-ужасна картина на света
от слънцето жестоко, сковано от студа
от тоз безкраен мрак, от хаоса прастар

завидна е съдбата на всяка земна твар,
която тук потъва в безпаметна забрава,
тъй времето мъчително и бавно отминава.

Шарл Бодлер, "Цветя на злото"
Превод: мой (1999)
---
http://www.bacdefrancais.net/profundis.php

Нека е тишина

Тишина се посипва на прага ми
като есенен сняг от листа,
зад дървото прогнило е рано,
още първи зори. Но не спя.

Пред очите ми зрак преминава,
от накъсани клонки и мрак,
от натъпкани в клетки дъбрави,
от детенце в тъмница от страх,

с тежка крачка отмина, направо
във войнишка обувка, не спря,
тази моя отдавна забравена,
неизплакана моя тъга,

тези стегнати в ризници чувства,
този скършен в невинното ден,
тези трудни, измъчени думи ...
Извървяха се тъжни край мен.

Тишината посипа ме в бяло,
запулсира с беззвучно сърце,
и сега, имам право... изцяло,
имам право да стихна, съвсем.

И какво по-хубаво ...

... от това
да отвориш широко утрото в прозореца си,
и да му смигнеш леко,
без уговорки,
и без упреци,

от това в дробовете ти да се впият цветно
като грифонови нокти,
като ирисови игли,
хладните есенни благоухания,

от това да се отърсиш красиво като врабците,
да съблечеш с един замах,
като мръсна нощна дреха,
паяжините от слепоочията си,
духовете от сънищата си,
сенките от сърцето си,

да разчистиш всички рафтове и первази,
докато започнат да ловят правилно светлината,

да разместваш гледките в обектива на окото си,
както вехтите мебели в стаята,
да разместваш, разместваш,
разместваш,
докато ти се завие блажено свят,

а там, където зидът се е откъртил
и се е отчупила мазилката,
във вътрешния двор,
под скачащите водопадно лиственици,
край доверчивите в нозете ти гущерчета,
шумолящи в лабиринтите от скърцащи листа,

да си направиш празник от забравени слънчеви спомени,
от стари хвърчила и счупени влакчета

и какво по-хубаво от това,
и какво по-хубаво,
там, в светлосенките,
в меките сияния,
над мравките, полазили детската ти покривка за маса,
тип déjà vu,

и какво
по-хубаво
от това
без никакъв, никакъв
никакъв повод

да обичаш ?

sancta sanctorum

Ето ме,
стъпвам към теб внимателно,
да не разплискам
живата вода в ръцете си.

Златният съд в абсидата
не е самодостатъчен.
Трябват любовни пръсти,
да го прихванат.

Нося я от много далече,
отдавна спрях да отмервам
милисекундите
и милиметрите,
(твърде много)

сега дланите ми са схванати
очите размътени,

мокра до кости от бурята
нося ти шепа жива вода,
срещу огънче от
усмивка

тук гората е тъмна.
Тук гората ми няма изходи.

мъгливо

... и всички други неща,
които искам да направя,
докато сълзя боса
сутрин
върху измитите от дъжда греди

дървото им е студено и чуждо
със жилки отдавна накъсани,
с възли отдавна изгубили древното си знание,
то скърца с проядената си сърцевина,
в очакване да го подпали слънцето,
да го обгърне с медните си зеници,
да го опари до болка

връхчетата на пръстите ми са леко посинели
(да се грижа за себе си, казваш...),

Ти някога виждал ли си
как мъглата се грижи за себе си,
когато долу, край моста, камбанарията от бял камък
отмерва точно шест,
как се вие
воалът й
около тихата шестоъгълна основа,
как слиза до реката

там има едно тъмнозелено пристанче,
забравено от лодките,
с полюшващи се хартиени фенери по края,
пълно с млечнобели лилии,
с неизвестности, спотаени на дъното;
нали си чувал сутрин песента на остарялата вода,
докато слизаш по хладните стълби,
докато хвърляш снощни трохи на хвъркатите,
или просто си търсиш камъчета,

нали си дебнал преди това, още в пет
онази мъртва секунда в плътта на света,
когато клетките му се смълчават натежали,
докато новите звуци назряват за идния ден,
а цветовете - за новия изгрев,

не си ли се страхувал, че слънцето никога няма да изгрее
заради твой знаен или незнаен грях,
не си ли принасял в жертва съня си
с обсидиановото острие на безпокойството,
за да се събудиш точно в пет
и да се покаеш
за всички онези неща, които си искал да направиш
но си ги оставял сгънати някъде
из прашните си килери,
в глупавия си дрешник,
сред обитаващите
тавана
призраци

остави ме,
не ми пречи,
не ми носи шарени наметки,
топли чаши
и меки килимчета,
остави ме да треперя,
да се изтичам мъгливо,
докато чакам първите изострени до блясък лъчи
да ме порежат,
да ми простят,
да ме помилват

---
Future World Music : The Magic Forest

Заличаване

И съм ничия, ничия, ничия ...
мъртво зрънце по сивия склон,
празна рамка от срязани снимки,
прекатурен в градината стол,

къси стъпки по твоите стълби,
непотърсен в антрето ти шал,
бледи щрихи от зъзнещо слънце
по изрядно изпънат чаршаф,

аз съм празното място в ръцете ти,
недокосната чашка с кафе,
драскотина по фигурка с лебеди,
очертващи спряло сърце,

аз съм сухото място в лехата,
непотребната купчинка пръст,
разкривени петна по стъклата ти,
и треска от прозоречен кръст.

Ставам тиха, по-тиха от сянка,
от тревичката, смачкана с гняв.
Липсвам страшно. От мене остана
само вехнещ под шумата цвят.

www.youtube.com/watch?v=TqMMikM-xoY&feature=related

перушина

Три стъпки до върха на пирамидата,
надолу се търкалят
камъчета,
ти просто се вкопчи, като тревичката,
и в процепите хлорофилно враствай.

Пусни си само шапката,
да пада
със царевичното човече в тебе,
мисли на нахуатъл,
водопадно,
докато се надигнеш и прелееш,
изхвърляй гордостта да съхне хлебна,
намачкай облаците
в кактусово вино,
увивай се в зелени йероглифи,
утихвай, изтънявай и олеквай.

Помилвай тази малка синя птица
която си отглеждаш във сърцето,
и нека ти избива перушина,
по онзи цветен клей
на раменете,

И нищо, че ще плесне във нозете ти
разлютен змей с опашката си,
бесен...
и смъртно ще те повлече след себе си.
Ти вече си обсебен от крилете,
свръхнежен бог,
с лазурното пропит си.

Ще скършат твоя опит за летене,
ще падаш,
падаш, падаш,
падаш
падаш... падаш,

но с тебе
там, над юковите бездни,
да, с тебе ще се смъква
и Небето.

И избива ми сребърен рог

Аз не съм рентабилен залог.
Много пъти обърквах посоките.
И избива ми сребърен рог
и си чупех инато подковите.

Не, не съм състезателен кон.
Не ми зяпай ухилено кътника.
"Светлина"?, що за глупав шаблон!,
наречи ме така - и си пътник.

Запълни по-добре този ров...
Засади ми във него градина,
и ми давай на бучки любов,
като захарчета във виното.

Аз не съм... Подари ми звезда,
ако искаш за тебе да тичам.
Наводни хиподрума с цветя.
И поне до финала ... обичай ме.

храмът на тихата лудост

И аз съм там.
Като
богиня червенокоса на нищите.

В болезнената синева на очите ми
се давят уморени напеви.
Изхабени са от невинен смях устните ми,
порязанa е кожата ми
от счупените на парченца залези.

Покровителка на жалките и на безумните,
на онези, които се олюляват по разбитите улици,
със прогнили криле,
и пробити плащeници,
аз съм малка,
малка,

кой ще откликне
на моето собствено тихо отчаяние,
сега, когато е изчерпана
дарохранителницата ми с утехи ?

Кому да принасям жертви,
и да горя благоухания?
Чие име да обвинявам
за ужасите на безкрая си ?

Ще бъде ден, и нощ,
и ден, и нощ,
без притчи,
без вселенски смисли,

когато по закърпените ми накриво одеяния
ще се търкалят сълзи,
тежки като камъчета.
Ще се разнищвам тъмно,
а луната ще е само
поредното ми хлабаво,
изтъркано страдание.
Дори не медна монета,
дори не къшей хляб,
дори не копче.

Нима не виждаш, страннико,
ти, който стъпяш плахо,
че аз съм само
просякинята на входа?

Хвърли на прага приказките си за обич,
да не прекрачи вътре ни едно
нелепо вричане,
смили се само,
и изпей ми някой химн,
за лудостта,
преминала отвъд отвъдното,

не пипай плочките
със крайните ми истини,
ни свитъците с тайни формули...
и скоро тръгвай.

Защото стигне ли те нежният им шепот,
от утре с тебе
ще се случи
същото.

Приказки от Безкрая

През деня събираше топлина.
Попиваше слънчевите паяжини,
пълзящи
по прозорците,
по грапавините на фасадите,
по цветната матовост на стъклописите,
по филиграна на фонтаните,

после слизаше
по каменните улици на Никогея*
и дълго съзерцаваше тъкачките на пъстри платове,
бродировачките на дантели,
майсторите на глинени съдове,

наблюдаваше
как пръстите им променят материята
и как вплитат по малко
от себе си.

Събираше така, до здрач,
и препълнена,
и преливаща от светове
се завръщаше в многолунната хладина,
в трепкащата, призрачна зеленина,
обливаща нощем закръглените
ъгли на дома ѝ,
разрязваща на неравни многоъгълници
древните плочи на балкона,
фунийките на цветята,
горящи в тъмносиньо,
зениците ѝ...

с кристалното на очите си
оставяше сънни отпечатъци
навсякъде (по сингулар-...
... несигур-ността),
където есента можеше да е златна, вместо кална,
а зимата - сребърна,
вместо мръснобяла,
където всичко можеше да е нищо,
а нищото -
каквото поиска.

Тя беше крехка жена.
Нощем можеше да превръща стаята си
в нечия друга.
Понякога
край назъбени, надвиснали страшно
кулички от прашни книги,
босите ѝ нозе шумоляха,
по разпилени коректури,
скърцащи като хармониките
на счупени ветрила,

таванът се преобръщаше,
по стените се разливаше неоновата светлина
на крещящи реклами,
а тя, насечена от ивиците им,
се свиваше,
зъзнеща в ризницата си от плетен пуловер,
оставен там от ронещото се време,
и разлистваше бавно,
над зле осветената маса,
и разчиташе внимателно себе си.

Отпиваше на малки глътки
от
тишината на недоловимите линии,
от тънкостта на пропорциите,
от слабостта и силата
във вкаменелостта на думите,

от любовта на елементарните частици
и студенината на разпада...

секунди
преди да заспи,
и да засънува

утрото.

----
Фантастичен град, по Д. Зиндел, "Neverness", 1988.

Опожаряване на лято

Нещо болно умира във мен, нещо гневно се ражда.
Светлина от надупчен сатен и черупки от яр(к)ост.
Ескалира до драконов дъх в керемидени сажди,
после блъсва из черни жита, и ги смачква до бяло.

Дълго време пораства от най-безобидна мушица.
От мъчителен поглед, от пареща детска сълза.
Става жежко кълбо от искри, после огнена птица,
после - трясък и взрив, и горящ хоризонт от пера.

И виси по отвеси сега ситно пръснато лятото,
обгорено по пукнати плочи, до кости от цвят.
Медна есен от моите рани закърпва земята.
А небето проплаква над клади от мъртви листа.

Неовладяно

Този дом, с разкривени стени,
с подменени ъгли, с натежали греди,
с прегорели прозорци...
Този дом няма как да е моят.
Нито кривият зрак от лъчи, нито черните клони
от огън,
нито свитата в гърч светлина.

Няма как тази есенна болка,
няма как (няма как)
да е моята ...

Този двор разграден, с умъртвени листа,
с подивели лехи, с разпилени следи,
с прекатурени спомени...
няма как да е моят.
През нощта сляпа вещица тук е превърнала всичко във кал.

И дърветата,
сведени в края, тревожно превити,
съборени,
със пресъхващи сокове, раждали само ръждива печал...
и дърветата,
моя небрежна съдба,
моя липса на обич,
и дърветата там
не приличат
(по нищо съвсем),
не приличат
(повярвай)
на моите.

Пожали тази къща отмираща, с мирис на кестен и орехи,
тази скърцаща зад таласъмени стъпки безплътна врата,
от духа пакостлив на неживото лято отворена
пожали ги и тях, пожали,
но не викай сега, че са мои.

Този свят с подкъсени жестоко крила,
с вкоравено небе,
с изсушени слънца
и със ялови корени
не е моят.
Тази глуха трева, тази мътна роса,
този призрачен цвят
(мога дълго така...).
Сякаш някой безумен магьосник довлякъл е друга вселена,
и смачкал е моята.

Не съм аз този образ от бяла тъга,
сиво-синкави вени, безизразен поглед,
(о, моля те),
няма как да твърдиш,
(тази стенеща есен сред лятото)
няма как да твърдиш,
че са моите,

ти върви си
и тук остави,
остави ми единствено, в спомени,
тази сбита на края на стих,
и нестихваща,
(нежна)
отдавна открадната,
(глупаво влюбена)
собствена,
(Моята!)
пролет.

Всичко друго ненужно вземи.
И което случайно остане при теб,
неотворено,
по-добре
го раздай
на бездомните.

Крива луна

Вървя през изумрудена гора,
в която невротичен месец свети.
Студът е срастнал с нея, любовта -
из корените живи се оплете.

Сега е празно, свита тишина.
Безмълвна, непрогледна, безсърдечна,
със струйки от порязана луна,
прокапала по кукувича прежда.

Вървя през несъбудена гора.
И всички светлини се свиват тежки.
А мракът, колабираща звезда,
навътре, към безкрая, ме повежда.

Умъртвяване на чувствата

Разкъсват се нефритените накити.
В духа ми рикошират плочки.
Така умирам с всяко ниско падане
- разбивам се преди да е започнало.

Ти после слизаш, с хор на оплаквачките,
да жалиш разпилените ми късчета.
Разкаяно прегръщаш и погалваш
пребитите ми чувства. Но е късно.

А живата ми плът пулсира глухо,
синхронно с сурогата ми във вените.
Постигнах идеала ти за кукла:
красиво, кротко тяло. С нищо в него.

Ерин

Звездна сянка на шут. Всяка вечер - звънчета.
Край зелени блюда, край одежди без ум.
Светлините искрят и се плискат скосени,
и крещят; истерично те правят на луд.

Ти протягаш ръка за трошици от масите,
не храна, топлина - все потръпваш от хлад-,
И раздаваш, по малко, за огрев, душата си,
и раздираш, докато проплаче от смях.

Вън - стипчива луна по фенерите-призраци,
бледи късчета плът под горчиво небе,
ти не помниш сега за цвета на очите си,
и не знаеш кога си, какво си, къде ...

Бляска старият път под нозете ти алени,
разтрошени звезди в изкривена вода,
ти си просто смешник с пренаписани памети,
със подрънкващи мисли, със бели петна.

После - сипкава нощ, и прокъсани сънища,
във които безумци ти плащат със скръб.
И се смееш насън по размитите пътища,
и смехът ти потича на капчици кръв.

--------------------------------------
Dar-Kunor - Rhapsody of Fire

И няма край

Когато всички притчи се увият
на змии във основата на мислите ми,
когато искат още жертви (искат!),
а нямам сили нови да измислям,

когато в мене огненият дракон
прости се и с последната искрица,
а после се смали и се разплаче,
разбрал, че носи нежното на птица,

когато в мен монахът-воин се сепне,
изтръскал всички букви от ръкава си,
и тръгне в диамантената крехкост,
която със духа се извървява,

когато в мен притихне всяка радост
до тъжната любов, че съществуваш,
зад тежката стена на някой залез,
над чашата с горчиво-кротка лудост,

тогава блясват слабо, като в черква,
свещици от стопената ми памет;
и виждам, че зад мене зеят бездни,
а там, пред мен - Червени океани...

А нямам жезъл.

Пощуряване

Трясвам си клетката, пуквам стените си,
шляпам первазено в птичи екстаз.
Горе - мътилка е, долу - разбиване,
а по средата (наистина?) - аз.

Всичко е супер, разбира се, (писна ми),
и в телефона отглеждам цветя.
Пускам си корабче във телевизора,
давя часовника в кофа с вода.

Плакна си мислите, от перушината,
те се извръщат - ужасни без грим.
Късам си снимките, (късам ги, всичките),
(Няма да мине). Мина, почти.

Свивам си сълзите в куфар от вестници,
лепвам им марки със синьо небе,
стягам ги непромокаемо (бесни са)
и ги изпращам на таен адрес.

Към себе си

И как ли да простиш сега на грешника
когато всъщност този грешник ти си?
Да имаш милост да пожалиш пешката,
наместо да я жертваш за царица.

Да стигнеш тъй до простичката истина,
че пешките невръстни са принцеси,
че принцовете-просяци са скитници,
които по дефолт се влюбват в пешки,

не пешки, пепеляшки, но е същото.
Тъй често светлината броди в дрипи.
Тъй често късно нощем се завръща
сърцето ти, без впряг, ни колесница,

и ти, след полунощ не го обичаш,
заменяш го с поредната кокетка,
ти, който (казваш) си възлюбил ближния.
А някак си забравил ... първо себе си да.

Еднодневие

"Как да опишеш
на еднодневките
въртележката на сезоните?
Те не искат да знаят
за бъдещия
далечен и неизбежен сняг.
Реалност е само залезът -
въглен, запалил клоните...
Останалото е предчувствие
за залез
с обратен знак..."

Весела Димова, Друговерие


Ще си замина, в съсъка на свещ,
с последен празен удар по стъклата.
Нощта ще тръсне хладния си пеш
и крехкото ми тяло ще запрати
във ъгъла с олющена боя.

И няма да си спомням за небето.

Дори да се родя на сутринта
аз няма да съм виждала звездите.
И само ден, преди да се стопя,
отново ще се уча да обичам,
отново ще се уча да летя.

А ... вечер, с атрофирали криле,
отново ще се врежа във перваза.
Нощта безкрайна, с крясък на орел
доволно ще кълве от моя спазъм,
с изтръпнало от писъци небце.

А може би един ден ще поспра,
за миг, преди със нокти да ме сграбчи.
Ще вкопча в него крехката си власт,
ще впиша в него кратките си памети,
И мракът ще сънува моя знак,
предчувствията ми с обратни залези.

Докато се превръщат във зора.

Едно*

Пясъчните ти коси се размесиха с моите.
От сърцето ти дръпнах нишка.
Дланите ти бяха моята кожа,
в няколко пласта сияния
нагоре, надолу
и оттам
нататък
никак не бе ясно
къде свършваш
и къде започвам.

Къде е сега границата, която прокараха,
къде са чертежите на формите,
в които ни затвориха,
на сферите, в които обикаляхме разделени,
ей така, за да има история,
за да оправдаят
разходите по потоците на времето и
идеалната графика на пространството ?
Сега сме се оплели, един в друг,
въпреки,
един път на билион години,
и всичко останало
се обезсмисля.

Потопи се бавно в очите ми,
намери името ми,
стисни, докато не е късно, пръстите ми,
толкова гъста е тъмнината навън,
като в първичен бульон -

заличава спомени,
разяжда кинофилми,
накъдря сюжети,
огъва пътищата във отчайващи ленти
на Мьобиус,

там, където сенките на гномона се удължават невъзможно,
и се разтрояват,
в един невъобразим свят,
където на хоризонта се мяркат причудливи кораби,
летящи и начупени,
с повече измерения по мачтите от допустимото,

там, изхвърлена на брега,
извайвам думите си от пароски мрамор,
от кедрово дърво,
от бяла глина,
оформям внимателно всяка тяхна сричка,
точно толкова, колкото да ги чуеш,
точно толкова, колкото
да не ги разберат други,

има свещена мярка за всичко.

Зарови се в косите ми,
моя разполовена слънчева песен,
вдишай дълбоко мелодията ми,
вдъхни от огнения ми дъх,
отпивай на малки глътки от съня ми,
изслушай мълчанието на устните ми,
другото...
...другото е само
черупка,
турбулентности,
смущения
и паразитни звуци от разстроени
радиостанции,
скъсани струни
на китари,
на многострунни теории,
прах във ефира
в етера,
в мислите,
навсякъде,

другото е
разпаднала се на парцали
плащаница,
ненужна обвивка,
реликва от какавида
във храма на ужасено от хоризонта
имаго...


-----------

"Когато направите две в едно,
и което е вътре, да е като това, което е вън..."
Тома 22

А часовникът ще се разпада...

Дълго ще очаквам да ми мине,
а край мен денят ще изтънява.
Ще размахва четчици в градините
нищо неразбиращият вятър.

Дълго ще очаквам. Да ми мине.
А край мен врабчета ще подскачат.
Ще отърсват прах от перушина,
ще навират човчици във чашата ми.

Стъпки ще отекват край вратата.
Някъде прозорците ще викат,
ще проскърцват старите им панти,
в опит да се скъсат и да литнат.

Влюбените грешници на двора
нашите ръце ще имитират,
нашите вълшебства ще говорят,
с нашите лица ще се покрият,

и градът ще стане наша сцена,
улиците ще пулсират в мрака
- миналите, бъдещите, вечните -
чуждите целувки ще са наши ...

Дълго ще очаквам да ми минеш,
а часовникът ще се разпада.
И ще плача, да му се не види.
И ще пиша, да го вземе дявол.

Нищо

Изтичам, като пясъчен часовник,
на три слънца от бялата си дреха.
Закръглям се, докато се затворя
в кутия от пантофки на принцеса.

И после, подредена, чакам нещо,
което в девет приказки ми бяга,
което почва в сляпата неделя,
или по-зле - през куковото лято.

Ужасно чакам, после на прашинки
се вмъквам в саркофага на Снежанка,
и там, с кокетни мигли чакам принца
додето ме спаси с финес от мрака.

Обаче нещо липсва, както казах...
Защото се разпадам на парцали.
Не съм оттук, и образът ми празен
дори не се лови във огледало.

Изтичам между пръстите и падам.
И няма длан, която да ме хване.

Ято от прах

Разпилях се - картина от пръст.
Тази сутрин разпръсна ме вятърът.
И политнах над белия път
- ято птици от прах, без крилата си.

Призори е така вече век.
След нощта, във която те чакам,
всеки лъч, с по едно острие,
срязва моята форма от мракове.

Ставам лека, по-лека от смях,
разхвърчавам се, после се губя.
Нямам смисъл, посоки, компас
и съм облак прашинки във бурята.

Само споменът някак държи
във едно мойта перлена цялост.
А във мене роякът шепти...
После тихо избухва във бяло.

Крехка история на всичко

Последна преграда между мен и Хаоса,
- ръбът на чашата с кехлибарена течност
върху плота на небесния бар
олюлява бездни,
миг преди да се преобърне
и да потече на тънка струйка остатъкът от времето
по индиговия ми под.

Миг преди да остарея
с една година,
с Един Милион Години,
през които сърцето ми бавно увяхваше
като голямото червено цвете
на изстиващ гигант,

години,
през които,
седнала в лотос,
прехвърлях звезден прашец
от едната си шепа в другата,
с нозе, оковани в съзвездия,
и разтървавах
посоките на вселената.

Как ще ме утешиш сега,
когато
Повелителят на приказките си е заминал завинаги
след като угаси
раковините на галактиките,
кошерите на звездните купове,
фитилчетата на кометите,
духна всички свещички от най-горния пласт
на романтиката ?

Сега в беззвездие отпивам
от последната бутилка ейл,
а тъмната ми материя
се усмихва.
Жизнерадостно ръкомаха и обяснява,
че и преди и сега всичко е все същото,
че няма нищо ново под угасналото ми слънце.
Полудява.

Как ще ме утешиш сега,
Древни ...
Откъде ще вземем отново
смисъла и мерките на Сътворението?

От двете страни на клепачите ми
мракът е еднакво гъст.
Но затварям очи,
за да забравя за външната тъмнина,
където те няма.
И измислям...

На една ръка от празнотата,
пръстите ти следват извивката на рамото ми,
вълничките на устните ми,
мъглявините на слепоочията ми.

Припомняш ми крехкостта на пропорциите...
Чудесата на хармонията.
Леко, бавно, тихо
плъзва бледа дрезгавина
по всички погалени очертания,
куп малки сияния,
пръснати звездни глухарчета...
всичко.

На Края на Времето,
когато ....
вече нищо друго ...
...не е останало,
освен най-последната ейлова капка
надвиснала тежко,
над черната паст на нищото,

един милион светлинки
бликват,
по обратната страна
на клепачите ми.

За-връщане

Разлива се прозорецът край мен
със прашните си бели отражения.
Светът се замъглява. Все е ден,
в очите ми, обаче, друго време е.

Там мирисът на полските треви
насища се; морето става езеро.
Надига се земята. И шуми.
Траверсите огъват измеренията.

В зениците ми се въртят реки,
с върби по края, с причудливи къщи.
Душата ми се люшва настрани,
завива се във ириси. Завръща се.

Къде се връща? В своя дом или
в неясната прегръдка от забрава?
Във мислите ми ромолят гори,
в просеките ми нежно пеят славеи.

Навлизам в коловоза на съня,
единственият във вагона пътник.
И зная там, на сипей от нощта,
- домът ми тъй отдавна не е вкъщи.

Звездният град

Пред вратите на звездния град
ще пристигнем със теб пеперудени,
по дървото ще слизат цветя,
в светлопис от елфически думи.

Ще приседнем до тях, ще мълчим
в тишината на прага сапфирена,
от листата ще капят сълзи,
ще се плъзват по края на миглите,

ще извиват спирали звезди,
във очите ни сини изписани,
паячета с лъчисти игли
ще закърпват сребристо душите ни,

и сърцата, които болят,
от онази приятната болка,
от умора, от малко тъга,
от потъпкани нежност и обич...

Пред стените на вечния град,
ще се сепнем със теб, лекокрили,
със товар от вълшебства и смях,
малко луди и много красиви.

И ще чакаме в светлия мрак
тези двери да се открехнат,
а зад нас във зелена мъгла
разраненият път ще изчезва.

залез съм

Застива залезът по катедралите на времето.
Витражите се замъгляват до притихване.
По цветното им са избили уморено
сълзички от продрани мигли.

В жаравата на запад пламват куполи,
и миг по-късно пада кръв от слънце.
От притворите плъзват закачулени
проклетници във роби сгърчени.

Издъхва хоризонтът с цвят на макове,
със цвят на дива болка от разкъсване,
а там, в ръжта, послушници на мрака,
към мене сочат с изкривени пръсти.

И жертвено деня прекършват сенките,
изтръгват от гръдта му кремав писък,
а после нощ изблъскват, разкривена
през процепите на очите ми.

LuCiD

Потрепват по ръката ми звезди
- отблясък от среднощите безпътни
на нечий закъснял автомобил,
закъсал сред море от кръстопътища.

Лежа със тях, на дъното, не спя.
Стените ми са зидове на кладенец.
Със стълбици от фарове по тях,
които към небето ме подканят.

Но аз оловно тежка съм от страх.
И мракът ми е гъсто концентриран.
По звездните ми дрипи, през нощта,
ефектно дрънкат сенки от вериги.

А после... през тунела плъзва пух,
от лунни птици. И засипва всичко.
Черупката си някак счупвам ... пук.
Изрязвам всички тежести. И литвам.

Потапяне

Така ме уморяват сухоземните.
Потапянето приглушава шумовете.
Душата на водата морска лека е.
Пулсира, слабо, силно, слабо, глухо.

Захвърлил реквизита си на плажа,
не мисля вече скоро да изплувам,
и нека там брегът да се накланя,
зад ъгли от вълнички да се губи.

Там нека да се борят за живота ми
наскачалите от скалите сенки.
И сушата да ме зове тревожно.
Аз вече съм в дълбокото, далече.

Тук дъното мълчи хипнотизиращо,
зигзагът на лъчите ме обвива,
и цялото море край мен разбира,
че аз съм хем човек, хем малко риба.

Но само миг. А после е ужасно.
Вик, остър въздух, глъч, и песъчинки.
Издърпват ме, изкашлям тишината си.
И дълго си припомням как се диша...

Така ме уморяват,
сухоземните.

Тъжна е нощта

Свири на своя стар акордеон
ти страннико, накъдряй тротоара,
нощта, сиротна, ничия, без дом,
до теб ще спре с почернена китара.

Очите на фенерите ще спят,
припукали, внезапно ослепяли,
край теб нощта, с акорди тишина,
по звуците ти дупки ще прогаря.

Разкъсай седемструнния й мрак,
с онази вехта песен, дето плаче
и дето на моменти буди смях,
тъй както е животът, многозначен,

ще слуша тя, до мрачния ти праг
балади за лъчи и цветни арки,
ще слуша наклонила там глава
и може би дори ще си представя,

и може би над теб ще се смили,
ще пусне край нозете ти петачета
не, не това, а няколко звезди,
а после ще отмине с тъжна крачка.

Лабиринтът на отраженията*

"Дълбина, дълбина
не съм твой..."
С. Лукяненко

като начупено в пристъп на гняв огледало,
плюещо остри парчета по белите стълби,
като бляскава броня на победен в дълга битка дракон
в прах задавил света със последния мах на опашката си,

триъгълниче по триъгълниче,
плочка по плочка
люспа по люспа
се смъква
измамната ми повърхност,

но е наивно, безкрайно наивно е, господи,
наивно е да се хваля,
наивно е да ликувам
има (колко?) много огледала всъщност още ...
за котешките ми
сто и една същности

вчера бях във коприна, сребро и амбър,
вчера кожата ми беше от алабастър
гласът ми беше тънък, тънък и неразбираем,

вчера мантията ми се спускаше до земята,
а по краищата й съскаха символи,
а в косите ми бляскаха заклинания,
и в очите ми имаше смисъл,

днес ... ми се повдига от себе си
днес чувствата ми се търкалят като цилиндри и призми
на непознат механизъм,
висят като пирамидени нанизи,
днес
ми иде да се оставя някъде
другаде

трудно прегъвам страха си,
ръцете ми така обичат конците си,
но очите ми искат да знаят ...

трудно отърсвам пръстите си от непонятното

ето например ...

защо всяка нощ някой подменя истината?
защо всяка вечер луните изгряват четири,
защо къщите, по детски закръглени,
растат посред нощ островърхи?

защо тревите се вият по плоското на покривите
като водрасли на сухо

защо са различни цветята,
и ъглите на булевардите
и огънатите табели с безлични надписи,
защо улиците свършват внезапно,
там, където трябва да продължават ?

като привидно спокойни кръгове,
вибриращи концентрично,
се разстилат формите на душата ми,
отражение, след отражение,
и така -
сто и един пласта надолу ...
и трябва само да помня
да не заспя нито една нощ повече
да се обърна и да изплувам рязко ...

дълбина, дълбина,
не съм твоя...

----
*По едноименния роман на С. Лукяненко

аз, принцесата

порцелановата котка
ме гледа неразбиращо,
докато избледнява много бавно
от опашката към усмивката,
и луната, от единия към другия рог,
и покривката, от чинийката към чашката,
а плюшените играчки в ъгъла,
една през друга,
ме обвиняват в солипсизъм

рамката на прозореца,
на разкривения ешеров прозорец
с безумно преобърнатите улици,
пълзи чак до твоята стая,
където си се подпрял като мене
а междувременно долу
са се сгромолясали две вселени
и ги валят дъждове,
и ги пробождат фунийките
на закъсали по начупените авенюта фарове

тиха нощна принцеса,
със мрак по клепачите,
аз съм там и тук,
безутешно раздалечена невъзможност в пространството
ха сега да ми кажат, че не е вълна електронът,
когато никой не го е грижа за него
когато ..... никой
... не Ме обича

тишината ми нищи стените
аз съм хаос и ред
балансираща едва сянка,
сред тънките равновесия
извивката на рамото ми е винаги
в тежката броня на ризница
но
под нея нося крехкостта
на болнаво цвете,
пръстите ми са стегнати
в митрил,
но
слабостта ми е умопомрачителна

а имам да ти разказвам толкова
за пограничните линии,
за разрухата в покрайнините,
за сблъсъците без видим смисъл,
за кръстоносните ми походи,

изтънявам до безкрайност,
Eдинствени,
ако не дойдеш,
стените ще се сближат опасно

DayDream

Езерната ми къща
се къпе във светлосенки,
в играещи молекули вода по белотата й.
Вързал си грижливо лодката
за ореховия пристан
тихo, да не събудиш птиците.
Още миг и ще се открият стъпките ти
в мокри локвички навсякъде,
по грапавината на стълбите,
по двора обграден от вълнички,
по прага...
вратата познава песента на пръстите ти,
вратата е обсебена
от топлината на ръката ти.

Приседнал от ляво
ще ми разказваш спомени по картини,
преметнал полека вещите си
на тръстиково столче.

Ще се люлееш, ще се полюшва всичко,
ще тиктака времето към безкрая ни
и няма да има събуждане, само
ще ми припомняш бъдещето.

Ще омагьосваш водни кончета
в рамката на прозореца,
с кралския си пръстен,
ще се суетите заедно
край изгладнялата лейди от езерото,
ще се носи аромат на хляб и масло
и кафе
ще избива бялото на покривката
докато изличи всички образи,
докато всичко започне отново,
отново.
В десет и половина.

Имаше мигове, когато се давех,
между светлините и сенките,
когато не можех да извикам,
когато пясъкът на дъното
пукваше мехурчета цяла вечност,
когато рибите мигаха бавно,
тъпо и равнодушно.
Имаше борба в дълбините
от плисък и от кошмари,
когато аз бях граничната линия с нищото,
последният фронт на живота;
но сега си тук и аз
щастливо изкашлям слънчеви зайчета,
а ти си отдъхваш
в кристалната тишина на стаята ми.

А после ръцете ти ме обгръщат
и няма как да потъна другаде
и дишането ми е леко
във твоя дъх.
До десет и половина, после
всичко е свършило.

Сияние

Може би никога не ги е имало,
изписаните със руни кръстове,
може немирното духче зад ирисите ми
да ги е сякло в просъница.

Може би няма метличина в двора ми,
нито слънца зад стрехите,
може води да е нямало още,
нито искри под копитата,

нито шумящите в бурята хълмове,
морскозелените ридове,
с техните тайнствени гриви и хълбоци,
може би всичко е минало,

както животът туптящ, да, живота,
в някоя утрин мъглива,
там, по онези земи на високото,
между измитите билки...

Може би ...
никога не ме е имало,
само - сияние в стъпки
та затова и не мигват тревите,
щом преминават през пръстите ми

Може би там, надалеч, има остров
с още неща, неизмислени.
Може би ... трябва ...
да спра със въпросите.
И да пристъпя ...
към истината.

-----

Смеха ти, обикалящ рамото ми

Когато по телата ни жужи
разнеженият, ласкав слънчев блясък
и ние с теб, божествени, лежим,
лениво отъркаляни във пясъка

- два морски духа с рошави мечти,
безстрашни повелители на рачета,
със шепнещ из косите палав бриз,
със устни хем солени, хем нагарчащи,

и морскосиня музика струи
от залива със златните му рибки,
а ние жадно с поглед ги ловим,
и после пак ги пускаме във плиткото

до вързаните лодки край брега,
край приказните корабчета малки,
да имат още някой влюбен шанс
рибарите и техните русалки,

и всичко е една игра без край
от тихи думи, сън на чайки, пяна...
- тогава знам, че има земен рай,
в смеха ти, леко обикалящ рамото ми.

Фрагменти

(из Дневника на Капитана)

I

... сега се въртят наоколо,
като изгладнели вълци
край стан на самотен остров.
Проскърцвам, замирам, проскърцвам,
метроном неприлично разстроен,
далекоглед, без фокус,
ни жив, нито даже мъртъв,
проскърцвам, дистресово-морзово,
до всички в откритото кораби.

II

... се мъча да паля огън
от някакви сухи чувства,
от мокрото на умората.
(Да действам противошоково:
1. на пясъка струпах съчки
2. повтарях си да викам "помощ"
3. да скачам и да се кълча;)

Морето е все така пусто.
Небето е безмоторно.


III

... и зъби като ножове.
Събуждам във себе си писък,
най-после! Извиквам дробовете си.
Прибоят и той с мене п(л)исва.
Най-сетне... Изкашлям си спомените.
Посрещам треперейки утрото
нагълтало морска вода,
удавено още в утробата,
удавено още в зората си
в пурпур.


IV

... си спомням цвета на робата,
която ме блъсна през борда,
да, Ваше величество, Сър,
Но какво, какво толкова...
Колкото, толкова.
Сега си рисувам кораби,
Покривам с платна хоризонта.
Почти си изгубих думите,
да, думите, още и буквите.
Сега се боя за ума си.

V

... съм капитана на кораба;
без мене - ще се разбият.
Ще си говорим тогава, за бунтове.
За пясъци в плитчините.
За метежни вицове.
За мерки по време на криза.
(Да конфискувам тютюна им,
всичкия;
и сандъчетата със ром. И лулите им.
И двуличието им.
Всичкото.
Докато изравят гредите,
изправят грижливо мачтите,
остъргват ръждата от котвата,
докато кърпят душите си,
да им простя.
Всичкото.)

Carnivale

Замина разказвачът ми на приказки.
От вчера караваните са пусти.
Огнегълтачът. И-лю-зионистите ...
Оракулът, забулен, ме напусна.

Замина събирачът на въздишки.
Замина тъжен клоунът. (Изритах го.)
Сега е тихо, тихо ... ти-хо. Тихо.
Но някак в тишината има писъци.

И някак тишината е провиснала
по тъмната драперия на нищото.
Назъбила таблото със афиши.
С прокъсани усмивки, с мръсни ивици.

Приключи маскарадът. Всичко свърши.
От опитите да превърна огледалото
в магически портал за връщане,
до тези да получа философски камък.

Приключи, да... Остана Лудостта ми.
И тихо тананика (тихо, тихо),
докато се промъква по площада,
с разкапано по устните червило.

Докато се полюшва упорито
по сцената, към мрачната завеса,
задъхана до смърт от любопитство.
А после... много бавно... я отмества.

-----
Rage - Empty Hollow

Писмо в бутилка

Очаквай ме,
на ъгъла със вятъра,
на ъгъла с дъждовната кула,
на фара,
където камъните вечер се сгъстяват,
заоблени и тъмносиви.
Където бляскат котешки зеници,
и ревностно притулват тайните си
завеси от тъмнотъкан плюш,
Където небето е натежало от безкрай,
от атомите на някой чужд свят.

На върха ме очаквай на фара
с изпочупените от грохот прозорци,
опустял и захвърлен на бурите.
(Като мен опустял и захвърлен.)
И където се срещат насън чайките
и пируват с последните ми стъкълца
и си разменят със грак мъдростите ми,
като бисери от изкълвани черупки.
Отвътре съм празна, празна,
отвътре съм раковина,
покрита с натрошени мидички,
подгизнала от морски пясък,
зарита във водорасли.

На възгорчивия пристан,
тъй отдавна никой не моли за мен.
Тъй отдавна никой не плаче,
с надежда да види платната ми,
и прокъсаното ми черно знаме,
и продънените ми кораби.

Не ме отблъсквай, нося го както искаше,
отдавна, отдавна обещаното.
На дъното на дървена кутия.
На дъното. Запечатано с пясък.
Не ме отблъсквай... Чакай ме.

Между релсите

Опитвам да съм като другите.
Разпервам ръце и вървя по въжето им,
по изтънели струни.

Опитвам да изляза от себе си.
Отчаяно да се оставя другаде.
Да викам : "Не съм!
Не съм с нея!"
Да вържа на възли чувствата,
моите недодялани лудости.
Моите карикатури.

Някъде между релсите,
точно преди да залитна по тях,
точно преди да се врежа
право в насрещния влак,
виждам го,
и се разнежвам.

Мъничко, мило и крехко
охлювче мъкне вселени
на кадифени плещи.

Докато аз мъкна мрак.

Духът на камъка

Заизмъква се бавно под тихите плочи денят
-топла нежност, изпълнила въздуха с древни въздишки.
Като ласкав, обвит във сапфири опиващ топаз,
по протрития бляскавосин порцелан над липите.

Опустял е градът след най-дългия танц на нощта.
Само долу, край пътя, все още унило приглася
шайка скитници, с дрипави дрехи от вятър и прах.
И мътилката някаква кърпена песен донася.

По примрялата жълта трева се прокрадва душа,
и пристъпя така, с неоформена още усмивка,
над пропукан, изсечен от мрамор пиедестал;
красота на скала скрила в хладните си извивки.

Няма никой от живите, само руини и пръст.
И градина от каменни хора, без цвят и без име.
И богиня, с почти оживяла от взиране плът,
както онзи творец обеща ѝ преди да замине.

Тя сега е застинала в някакъв каменен валс.
И полите на робата леко са се извили.
Срещу празния свод. Уловила в ръка тишина.
Срещу сини останки от бог, разпилян сред тревите.

II

Тук въздухът е толкова наситен
от песните на стенещите статуи,
че още малко ще се вкамени
ще стане камък, изоставил тялото си.
Че още малко и ще изкрещи,
опомнил се, Духът на атомите.

Възпявам тихо мраморното тяло,*
което в древни ниши е нахвърляно...
и форми е заело причудливи,
по волята на някой луд създател,
във опита си да запише живите.

III

Понякога се ужасявам в мислите си.
И помня сякаш бях Аз тоз Ваятел,
загубен в своя лабиринт от криви
огледала. От неми паметници.

Понякога опитвам да изляза
от другата страна, но виждам същите
до болка вкаменени азове,
които към началото ме връщат.

А там е все така от път поспряла
красивата богиня на небето,
с очи от малахит и синьо тяло
издялано от камък неизвестен.

Щом правите алеи се измятат,
ще тръгна наобратно през лехите,
с надеждата да ми прости земята...
И камъкът строшен да ме помилва.

С надеждата да изцели петите ми.
И тази вцепененост на сърцето.
Ще тръгна, без да гледам със очите си.
А вместо мен руините ще гледат...

---
*По Р. Бредбъри, "Възпявам електрическото тяло"

Екзорсизъм

Потраква със златистите парченца
от моите звезди, за друг отгледани,
и с смях ги разпилява по шосето.
Откраднал е частици от сърцето ми.
И пита все: "Дължа... дължа ли нещо?"

Навътре в коридорите се мъкне
нехайна сянка, с кикот на безделник.
Света ми прекроил. И го разбъркал.
Затворил грубо слънцето ми в клетка.
Ей тъй, за него. В мрака да му свети.

"Дължа ли?", пита толкова изкусно
докато плюе тичинки в нозете ми,
намерил най-накрая и Градината.
Не зная как, но някак съм го пуснала,
а той се е изтегнал под небето ми
и се ухилил толкова невинно,
докато мисли как да ми го вземе.

Не е каквото трябваше да бъде...
Присвивам устни. Тихичко броя.
И бавно в мене се надига тътен.
А той пищи : "дължа дължа дължа".

Утринта на въздишките

Ти вземи ме, магьоснико, с теб,
в утринта на въздишките леки.
Там, където с елмазен пастел
тишината рисува небето.

Там, където се вие света,
с неоформени още пътеки;
и където се раждат слънца
от душата на огнено цвете.

Аз ще бъда покорен слуга,
ще разделям пред тебе морето.
Ще изгребвам след буря вода,
докогато подгизне сърцето ми.

Ще утъпквам пръстта във краката ти
там, където, със нокти от здрач,
тъмнината разкъсва земята.
Ще утъпквам. И няма да плача.

И ще крача тъй близо до теб,
в долината на нежните птици.
Там, където дъгата расте.
Там, където ти ме обичаш.

Блясък

Нежно ме мами утрото.
С зайчета по чаршафа.
С малки слънца в закуската,
призми от палав блясък.

Скърца и по дъските,
шари навред перваза,
шушне по стари листи
с дъх на кафе и лято.

Свири на раковина,
пълна със морски пясък...
Шепне ми твойто име,
пише го по ръката ми.

Втурва се във очите ти,
толкова много искани.
Зная... Не са истински.
Аз те изваях с мисли.

Където мракът е покрил света

Да, искам си обратно наметалото
и онзи меч, кален във змейска кръв.
Щом няма вече никой, аз ще стана
последният надянал броня .. мъж.

Валят мъже? Къде са? (Алилуя.)
Разхлаждат уиски с много, много лед.
Не ме поглеждай строго. Аз съм луда.
Докарай коня, Санчо, и напред.

Къде напред, ти по-добре не питай.
Но някъде прочетох - има там
страна, в която не достигат Рицари.
Където мракът е покрил света.

По пътя ще е много, много страшно.
Ни цвят, ни звук, ни звездна светлина.
Ни даже от кого да се изплашиш.
По пътя ни ще има самота.

Ще ни посрещат само непознати.
Но ти стегни добре онез седла.
Нагръдниците, шитовете, сабите.
Днес тръгваме. И няма път назад.