Villagers of Ioannina City - Age of Aquarius

Nicoletta - Mamy Blue [1971]

врана

Съмновидение

Със годините избледняват

сетивата ми. И неясна

болката не боли, не ранява.

И не зная кога е пораснала.

С вкоравените пръсти на чувствата

аз невиждащо се протягам,

без да зная кога са напуснали,

неусетно от мене избягали,

наивността, любовта, изкуството,

благородството... добротата.

Със годините става по-пусто.

Самотата се напластява,

(не усещам кога е пораснала.)

Може би ме грози опасност.

Правя опит да се тревожа.

Но умът ми почти угаснал

да се тревожи не може,

само безстрастно поглежда

вехтия цвят на прозореца.

Може би има надежда, но

да я усети не може.

D. Zindell, The Wild

"Matter, he saw, was magical stuff. Matter shimmered. All the matter of the universe was woven of a single, superluminal tapestry of jewels, the light of each jewel reflected in the light of every other. Matter was holy, matter was alive, matter was but consciousness frozen in time. For as far down the great chain of being as he looked, down and down through the infinities, he could see no final form or bit of matter but only light. This was not the light of sun or stars, not the photons nor the flashing wavelengths of visible radiation by which he might behold the distant galaxies or the blueness of his own eyes. Rather it was a light inside light, purer and primeval, the light inside all things. In some ways, it seemed more like water than light, for it flowed and surged as a single, shimmering substance. It moved itself. It had will, was will itself. This deep consciousness that some called matter knew how to come together into ever more complex forms. It evolved; ultimately, as with man, it evolved to perceive itself and cry out with wonder and wild joy. This, he saw, was the essential nature of consciousness, that it was always aware of its own splendour, even as a cresting wave of water reflects the light of the entire ocean beneath itself."

Снегоздрач (rem)

Какво имаше вън,
помниш ли?
(Не вярвай...
в шепота на заскрежените стъкла,
звънчетата на рекламите,
белобрадите картинки на спомените.)

Прозорецът ни е само красив декор,
весела картичка
с гирлянди-снежинки и борови клони
с приказна горска пътека
пред прага;

примамка.

В къщата е топло и меко,
лудува огънят в огнището,
хвърля по стените кадифени сенки
- фрески от току-що отминалото.
Кой може да хване миговете в дланта си,
да спре с дъха си бурята
от неукротимо време?
Ето, то скърца дори тук, по дървените дъски на пода,
свисти зад решетката на камината,
вие в комина.

(Какво имаше вън...
помниш ли?)
Ръката ти се отпуска,
натежала от чашата тъмно вино,
клепачите се притварят
сред мирис
на портокалови корички и канела,
червено-зелени лампички
мигат по гладкото на бузата ти,
докато вън,
вън здрач на парцали

затрупва света. 

Millevilles*

Тук пътищата просветват нощем
сякаш в тях са вдълбани
сребристи формички от звезди.
Всичко трепти по-различно - 
и дълбочината на звуците,
и светлината в очите.

Тук гарата вози по всички направления
на времето
и пространството;
денем по перона кълват слънчеви птици,
треви се полюшват лениво,
вятърни кончета скачат по траверсите.

Тук често слизат объркани пътници,
пристъпят колебливо край коловозите,
устните им леко помръдват,
като че нещо броят и пресмятат,
а резултатът е винаги
безкрайност.

Тук няма други посрещачи,
само изкривена пиринчена табелка
"Милвил",
Хилядоград -

В дъждовните утрини
от мъглите прозират хиляди градове,
в локвите се менят причудливи гледки,
пътищата се губят в слаби вероятности,
придобиват тайни посоки...

Тук единствената карта е най-красивият сън,
а единственият компас -
сърцето.
-

*"хиляди градове" (фр.)

Приказки от Безкрая 5

Събуждам се преди хиляди години.

Светлината на слънцето

е ослепителен игленик,

пронизал тъмния подземен свод.

Тихо е,

няма стъпки, нито гласове,

не още.

Има само невидими паяжини,

скрити капани,

утаил се звезден прах.

Събуждам се една от тях.

По устните ми вибрират непознати думи,

сърцето ми е глинена плочка

със златист клинопис.

Събуждам се толкова отдавна,

че костите ме болят

от обратния бяг на времето.

А душата ми още се бави.

Не ме е страх.

Ето, в храма горе отекват първите стъпки,

надига се първият небесен химн.

Ето някъде вън

подвикват търговците на жива вода,

разказвачите на приказки,

майсторите на сънища.

Трябва само да отворя докрай очи,

да съблека оловната броня на съня

и разпадащия се мръсносив саван,

да ги последвам.

Събуждам се преди хиляди години

с натежали от сън клепачи,

плътен прах покрива всичко,

слънцето е оптична илюзия

седем нива под небесния храм,

костите ме болят от обратния бяг на времето

но това е нищо, нищо...

Усмихвам се в мрака

с натежали от сън клепачи,

с прашни слепоочия,

с пресъхнали мисли

и само чакам,

само чакам да дойде душата ми.

Пясъчни писма

Свещицата в дланта ми изгоря;
отвъд настъпва тежко тъмнината.
Последната войска не оцеля -
разпръсната лежи на вятъра.

Сред пясъка приплъзва се нощта,
засипва бавно плитките ми стъпки.
Изстивам; и облечена в студа,
писмо ти пиша докато изтръпвам.

Наивният ми ум не издържа,
той лесно се предаде на лъжите
- онези сладки думи на врага,
които гладко бронята пробиват.

Хартиен воин съм аз, не го разбрах
преди в прахта пустинна да се срина.
Сега очаквам хладна пустота
с безцветните си пръсти да ме стигне.

Дори да дойдеш и да ме съзреш
- кънтяща куха статуя без име,
дори да ме докоснеш със сърце,
дори с душата си да ме обвиеш

от мен, под натежалото небе,
- размекнал се топаз в отровно вино,
от мен, зад пожълтялото лице,
ще видиш ти единствено пустиня.

战北野攻城

Сценични фрески

Дълго се процежда сутринта
в моите премрежени клепачи.
Вън денят набира светлина,
лепне по кулисите на здрача.

Улицата с чисто нов декор
готви се за следващото действие.
Птиците нареждат своя хор.
Хората - нареждат пейки.

Дълго ме подмамва сутринта,
скърца със метлите по паважа.
Само още малко да поспя,
сигурно ще ме подмине даже

и ще спре до нечий друг живот,
в рехавите сенки на перваза;
в щрихите на прашното стъкло
ще изпише празните си фрази,

докато навън расте денят
и се умножават минувачите
в шумната пиеса на града,
в древната игра на смях и плач...

(Само още малко да поспя --
и ще ме забрави разказвачът.)

Мотел на края на света

Най-най-първо бе слънцето в пукнатия прозорец.
Заслепява ме дълго... непонятно говори.
Лекомислени изгреви в безпорядък ме будят...
А най-първо бе слънцето - ярък рой пеперуди.

Те засипват косата ми, не със блясък, а с лудост.
На лицето ми хвърлят ослепително було.
Някой счупил е нощем всички евтини щори
и сега с пламък утрото хлопа да му отворя.

Ала ставам сънливо и със мрак от умора
се препъвам към ъгъла, без да гледам нагоре.
(Някой скъсал е нощем, в страшен пристъп безумен,
всички нежни утехи и възвишени думи.)

В лабиринта от листи по мокета отровен 
стъпвам с някаква крехка, много крехка опора,
в този ден изкривен и отдавна изгубен,
а светът се топи в ярък рой пеперуди.

-

Fringe

Амбървил

Толкова сутрини
запотените стъкла на кварталното кафене
размиват собственото ми отражение,
клоните на отсрещното дърво
се огъват в изумрудени въпросителни,
напуканите плочки на тротоара
нашепват неясни думи

ала не е тайна
не е
има и други светове,
стаени в сянката на широките ми ръкави
в щрихите на препълнената ми чаша
в кръговрата на утрото

подмамвам сама себе си
с потракване на лъжичка
към пукнатините на безкрая,
а илюзиите ми нямат край

имам и звездни карти,
координати от сънища
но кому са притрябвали, кому?
в тази бетонна пустош
в тези сиви,
застинали край световете пейзажи

между всеки две спирки
вдишвам дълбокия слънчев въздух
пристъпвам с разшити обувки
край разместените безобразно пътни знаци
търся път
към столицата на човешките светове
към звънтящите зелени трамваи

толкова сутрини
пеещите стъкла на кварталното кафене ме будят
и не помня къде съм
в джобовете ми подрънкват ключове от чужди врати
шумолят непознати адреси

подмамвам сама себе си
към прашните ръкави
на старите кръстопътища
и илюзиите ми нямат край

Апокалипси 2

Последен ден от края на света.
На улицата се препъва зомби.
Прокъсан вятър вие из града
с разбитата количка на бездомник.

Сирените издъхват в тишина.
Догарят птици в пламналите храсти
- не феникси; машини от метал -
просветват в тъмнината и угасват.

Отдавна на прозореца стоя.
Вън всъщност няма никаква опасност.
Помахва край отсрещната стена
усмихнат клон в отломките пораснал.

Проблясва в мрака шепнещият прах.
Там сенките мутират безопасно.
Но вътре зад стъклата на ума,
облъчени, жестоки, неподвластни,

надеждите надигат скърцащ глас,
протягат пръсти в тъмните тунели.
Повярвали в безкрая на света,
и в края му дори не са умрели.

снежни приказки

рибарската колиба скрипти на слънцето
с перли от скреж и звънтящи раковини
в блясъка на утрото
студеният вятър
раздърпва стария шал на раменете ми
провисва по ръждивите крачета на ракитения стол
по напуканата боя на лодките

клепачите ми натежават под лъчистия студ
щом заспя, соленият дъх на морето
рисува сънища в мислите
омайва с кристални звънчета
илюзията ми за душа

виждаш ли рибарската мрежа в ръцете ми, златна рибке?
пришивам своите пропуснати желания
неизречените никога думи
(някъде в края на синята луна
белее градче с покриви ситно разграфили хоризонта
песен има по улиците, смях
живот)

полюшвам се тъй отдавна пред сламената колиба
- последна спирка към къщи,
че вече не помня пътя си
мислите ми са грохнали медузи,
(раз)плетеният пуловер - пробита ризница,
радост за враговете ми

а морето блести,
еднакво и равномерно празно във всички посоки

застинала между милион неизречени желания
в първия сняг на последния пристан
дори не помня какво ти поисках
дори не помня какво исках да ти поискам
дори не помня

неусетно

то натежа неусетно

в мъртвата листна покривка

бледата есен донесе,

сухия плет,

недоверието

сънищата, 

след тях

- безсънието

вехтата тъкан на дрехите

дългото зимно разсъмване

безразличието на стрехите

то натежа 

неусетно

легна върху сърцето ми

впи се, уви се, прилепна

в мислите тъмни, 

в небцето

шума и орехи,

кестени

стари дървета изстинали

в тях се всели

(неусетно бе)

есенното 

безсилие

MUSE - Supremacy

 

Reality check

градът изгубен във времето
скрит
в пукнатините на сънищата
събира звезди
в размитите сенки на покривите
в звънките струни на дъждовните локви
в преливащите ведра тъмна вода в дворовете

няма те никъде
но леката песен на капчиците
издава посоката на стъпките ти

но гласовете на късните минувачи
разбиват мислите ми
до най-древните думи
до сричките на името ти

небето тук е навсякъде
точно както ми каза
вдишвам непонятния му въздух
вдишвам докрай нежните частици
залитам по звездния бордюр
залитам
край дребните монети в нозете ти
край уморения звън на смеха ти

(сън ли е?
или вечните кристали в очите ми
връщат архаични образи)

в ръцете ти съхнат небесните карти на безкрая
и ухае на ленива утрин
на измити от дъжда алеи

в прегръдка
детайлите се насищат толкова бавно
че времето изглежда почти спряло
всички настоящи минути
се събират по връхчетата на пръстите ти
сълзят по бузата ми
трепкат в дланта ти
пеят
(сън ли е
или... )

счупена на две безкрайност сме
слепили ранените си извивки
двойна омега
синкава вечност
на разбит огледален образ
надвесен над картите на безкрая

Bohren

Muse - Resistance

Indochine - Karma girls

Eternalia

Посипва се нощта - кобалтов пясък
по пукнатата броня на сърцето ми;
мъжът във мен най-после пораснал,
най-после е достигнал себе си.

Коя съм аз... (наистина?) Не зная,
сто личности се борят за лицето ми.
Но нещо днес отказва да играе
на принцове, злодеи и принцеси.

Докато тихо с него разговарям
открехват се беззвездните завеси.
Избягало от Тъмната си стая,
детето в мен намира себе си.

Подскача по пътеките лъчисти,
в очите ми събира светли нишки...
Коя съм аз? Въпросът е безсмислен.
И всички думи в него са излишни.

Indochine - Station 13

За кого да се уловя?
Всички мои герои са мъртви,
Останали са само враговете ми...

Никола Сиркис, Спирка 13