Със годините избледняват
сетивата ми. И неясна
болката не боли, не ранява.
И не зная кога е пораснала.
С вкоравените пръсти на чувствата
аз невиждащо се протягам,
без да зная кога са напуснали,
неусетно от мене избягали,
наивността, любовта, изкуството,
благородството... добротата.
Със годините става по-пусто.
Самотата се напластява,
(не усещам кога е пораснала.)
Може би ме грози опасност.
Правя опит да се тревожа.
Но умът ми почти угаснал
да се тревожи не може,
само безстрастно поглежда
вехтия цвят на прозореца.
Може би има надежда, но
да я усети не може.
Това е просто някакво съмнително видение. Ако питаш мен, ето тук е истинската Невена! :)
ОтговорИзтриване“Когато спя на топлото ти рамо.
До меките пожари на очите ти,
до нежната ти сила и до пламъка
по устните ти. Сетила незримото
на онзи прост космически синтаксис,
по силата на който теб те има,
по силата на който сме измислени,
по силата на който друго няма.”
а има ли в нас въобще истински човек? (...наистина питам:)
ИзтриванеЗамислял съм се кой всъщност живее в мен. С годините тялото остарява, умът не е толкова концентриран и пъргав, но има едно фундаментално усещане за “аз”, светоглед, любопитство, чисто духовни интереси, които сякаш са си същите откакто накъде в първите класове прочетох първата си цяла книга, разбира се научна фантастика. Затова ми прозвучаха страшно твоите “неусетно от мене избягали, наивността, любовта, изкуството,
ОтговорИзтриванеблагородството... добротата.” Като познавам поезията ти, това просто звучи абсурдно и невъзможно. Поезията е еманация на духа или на истинския човек, за който питаш. Това последното сякаш не е писано от теб. Сякаш не идва от същия извор. Но, кой съм аз, за да те анализирам. Каквото и да каже мравката за планината, то ще си остане само в нейните представи :)