Приказки от Безкрая 5

Събуждам се преди хиляди години.

Светлината на слънцето

е ослепителен игленик,

пронизал тъмния подземен свод.

Тихо е,

няма стъпки, нито гласове,

не още.

Има само невидими паяжини,

скрити капани,

утаил се звезден прах.

Събуждам се една от тях.

По устните ми вибрират непознати думи,

сърцето ми е глинена плочка

със златист клинопис.

Събуждам се толкова отдавна,

че костите ме болят

от обратния бяг на времето.

А душата ми още се бави.

Не ме е страх.

Ето, в храма горе отекват първите стъпки,

надига се първият небесен химн.

Ето някъде вън

подвикват търговците на жива вода,

разказвачите на приказки,

майсторите на сънища.

Трябва само да отворя докрай очи,

да съблека оловната броня на съня

и разпадащия се мръсносив саван,

да ги последвам.

Събуждам се преди хиляди години

с натежали от сън клепачи,

плътен прах покрива всичко,

слънцето е оптична илюзия

седем нива под небесния храм,

костите ме болят от обратния бяг на времето

но това е нищо, нищо...

Усмихвам се в мрака

с натежали от сън клепачи,

с прашни слепоочия,

с пресъхнали мисли

и само чакам,

само чакам да дойде душата ми.