Някъде, накрая на Земята,
южен вятър палаво раздърпва
дрипите на есенните клони.
Меко между пръсти ги премята,
в злато алхимично ги превръща,
после като цветен сняг ги рони...
Син и сладък, гъст, дълбок просторът
капе дълго в чашките на макове,
в локвички с контур от течен огън,
във черупки орехови малки,
във ведра преливащи в лехата
нещо тъй прилично на роса,
сок от грозд във който тупка лято,
в който сбира сладост есента....
Там небето слиза непознато
с цвят на дълго плакана сълза.
В клепките на първия Създател.
С мигли, прекрояващи света.
***
Там накрая в тих закътан спомен,
нежно се белее в утринта
скромен дом със слънчеви прозорци,
с рамки в кехлибарени листа.
До каручка с тикви, във които
расли са невидими слънца,
край стобор протегнал под липите,
древните си тисови ребра,
с стомнички от пръст и тъмна глина,
същата, с която някой бог
е забъркал първия Безимен,
после го удавил във потоп.
Всичко тук е пълно с няма сила,
влята да създава светове.
А в средата, колене подвила,
тя седи и кротичко плете.
Тя ме вика. Седнала на прага
Мъничка, с усмивка на дете.
С профил от лъчи и листопади.
Със света ми в двете си ръце.
Тя съшива нишка подир нишка
моята разкъсана съдба.
После я разстила със въздишка
там, където трябва да вървя.
И я питам тихичко "Къде е?..."
"Койкъдее" - като ехо тя.
После почва лудо да се смее,
чак додето сълзи полетят.
Ясно, ще е доста мъчен разговор.
Тя налива чай, а аз мълча.
И налива тъй, от пусто в празно.
Чак докато изтече сънят ...
***
Гладно птиче с шарено елече,
с топло сиво шалче на врата,
бляна ми със човчица повлече.
И го до трошица изкълва.
