Онези неземни пътеки...

Никой не може да ни отнеме
онези разцъфнали вишни.
В техния цвят спряло времето дремеше
и ние със него. Всевиждащи.

Никой не може (помни) да ни вземе
онези сапфирени утрини.
Синьо, дълбоко, небето ни шепнеше,
а ние го слушахме. Влюбени...

Все ще ни чакат, във пролет потънали,
онези неземни пътеки.
Свили дъха си, смирено ще тръгнем.
На поход вълшебен, към себе си.

Чак до онази обител порутена,
в ръждива трева облечена.
Нежни деца, до невинност учудени...
макар и за миг - вечни.