Рей Бредбъри - Вино от глухарчета (откъс)

" - Лошо ли ти е, Дъг? - запита Том.
Гласът му долиташе от дъното на зелен мъхест кладенец, изпод водата, тайнствен, далечен.
Тревата шептеше под тялото му. Той отпусна ръка и усети мъхестата ножица на власинките по тревата, усети как далече някъде, чак долу, пръстите пропукват в обувките му. Вятърът въздъхна край ушите му. Светът се плъзгаше, ярък и шарен, по стъкления овал на очните му ябълки и той го наблюдаваше, както се виждат образи, разискрени по кълбо от кристал. Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората. Птиците прехвръкваха като камъчета, разпилени по огромното обърнато езеро на небето.... Насекомите тряскаха въздуха с електрическа яркост. Десет хиляди отделни косъма порастваха с една милионна от инча на главата му. ...

"Наистина съм жив! - помисли си Дъглас. - Досега не съм го знаел или съм го забравил!"

Извика това гръмко, но безмълвно поне десетина пъти! Гледай, гледай! Вече дванадесетгодишен и чак сега! ....

- Хей, Дъг, да не ти е лошо?
Дъглас викна, сграбчи Том и двамата се претърколиха.
- Дъг, ти си луд!
- Луд!
Свлякоха се по нанадолнището, слънцето нахлуваше в устата им, сипеше се в очите им като счупено лимоновожълто стъкло, задъхваха се като пъстърви, изхвърлени на брега, от смях в очите им излязоха сълзи.
- Не си полудял, нали Дъг?
- Не, не, не, не, не!
Затворил очи, Дъглас виждаше петнисти леопардови лапи в мрака.
- Том! - викна той, а сетне прошепна: - Том ... всички ли на този свят .... всички ли знаят, че са живи?
- Сигурно. Да, дявол да го вземе!
Леопардите затичаха безшумно към още по-тъмни гори, където очите не можеха да се извъртят, за да ги проследят.
- Дано да знаят - промълви Дъглас - О, дано да го знаят."