Бяло

Нито лъч в утринта. Изсветляват тревата и вятърът.
Бели стръкчета студ, бели ладии в капки вода.
Вдигат старци глава, в груби шалове свили тъгата си
и по детски попиват с очи предпоследния цвят.

Бели пътища. Стигат отвъд, в пустотата на Сянката.
Няма нищо по края им, само неясни петна.
В мраз скован е светът, а посоките му - непонятни.
Заскрежени цветя ме залъгват, че още вървя.

Самотата ми вие във всички нюанси на бялото.
По безцветните спомени някой посипал е сняг.
В тази пустош денят няма край, само бледо начало
- леденее зад мен и ме лъже, че още вървя.

По петите ми боси се впиват кристалчета ледени.
В светлосиво кървя. Пред очите ми - само мъгла.
И дори да извикам, земята за миг ще отекне,
после бялото пак ще увие света в тишина.