Търсех стъпкани в прашното истини

Първо бронята срастна с кожата.
Тази ..., дето ме прави рицар.
После конят ми с огнен косъм
оглупя, стана слаб и рижав.

Избледня и цветът на очите ми
- скърцащ пясък по плащ на призрак.
Всеки път, щом отпуснех мигли,
хищни мелници ми се привиждаха.

Пустошта под нагръдника вляво,
беше някога сенчест оазис.
Изгоря до тревичка, няма го.
И сега вътре пъплят миражи.

Уморих се от битки праведни.
Много грешни ми кърпиха раните.
Този свят бе от кал направен,
а пък аз все му търсех златното.

Щом и мечът в ръжда заяде
надписа му смених на "Умора".
Във сърцето ми плъзна жажда.
На лицето – печален образ.

Сто лета дишах прашни пътища.
Търсех стъпкани в ниското истини.
Крачех смело, не се обръщах,
а нощта ми ядеше петите.

А денят ми напукваше устните.
Бавно бронята срастна с мислите.
Вече нямам какво да губя.
Нито даже какво да събличам.