Безсъници II

За кой ли път ревниво ще ни буди
звънтящият, шептящ ловец на сънища...
От масата ще смигват като луди
луни от мед със рогчета нащърбени,

(а мракът, този сплетник неуморен,
тъй злобно ще се киска от прозореца...)

За кой ли път ще скитаме далече
от тихия ни дом в гора от приказка.
И кротко между нас ще зеят бездни.
От някакви бездарници измислени.

За кой ли път ще сме размирни пешки,
безмилостно пленени от съдбата си.
Ще крачим черно-бели, някак смешно,
да търсим дръзко края дъската. 

За кой ли път ще са от плюш завесите,
с хихикащи по тях звезди изкуствени...
А ние ще звучим като в пиеса.
Написана във пристъп на безумие.