Приказки от Безкрая

През деня събираше топлина.
Попиваше слънчевите паяжини,
пълзящи
по прозорците,
по грапавините на фасадите,
по цветната матовост на стъклописите,
по филиграна на фонтаните,

после слизаше
по каменните улици на Никогея*
и дълго съзерцаваше тъкачките на пъстри платове,
бродировачките на дантели,
майсторите на глинени съдове,

наблюдаваше
как пръстите им променят материята
и как вплитат по малко
от себе си.

Събираше така, до здрач,
и препълнена,
и преливаща от светове
се завръщаше в многолунната хладина,
в трепкащата, призрачна зеленина,
обливаща нощем закръглените
ъгли на дома ѝ,
разрязваща на неравни многоъгълници
древните плочи на балкона,
фунийките на цветята,
горящи в тъмносиньо,
зениците ѝ...

с кристалното на очите си
оставяше сънни отпечатъци
навсякъде (по сингулар-...
... несигур-ността),
където есента можеше да е златна, вместо кална,
а зимата - сребърна,
вместо мръснобяла,
където всичко можеше да е нищо,
а нищото -
каквото поиска.

Тя беше крехка жена.
Нощем можеше да превръща стаята си
в нечия друга.
Понякога
край назъбени, надвиснали страшно
кулички от прашни книги,
босите ѝ нозе шумоляха,
по разпилени коректури,
скърцащи като хармониките
на счупени ветрила,

таванът се преобръщаше,
по стените се разливаше неоновата светлина
на крещящи реклами,
а тя, насечена от ивиците им,
се свиваше,
зъзнеща в ризницата си от плетен пуловер,
оставен там от ронещото се време,
и разлистваше бавно,
над зле осветената маса,
и разчиташе внимателно себе си.

Отпиваше на малки глътки
от
тишината на недоловимите линии,
от тънкостта на пропорциите,
от слабостта и силата
във вкаменелостта на думите,

от любовта на елементарните частици
и студенината на разпада...

секунди
преди да заспи,
и да засънува

утрото.

----
Фантастичен град, по Д. Зиндел, "Neverness", 1988.