Тази сутрин разпръсна ме вятърът.
И политнах над белия път
- ято птици от прах, без крилата си.
Призори е така вече век.
След нощта, във която те чакам,
всеки лъч, с по едно острие,
срязва моята форма от мракове.
Ставам лека, по-лека от смях,
разхвърчавам се, после се губя.
Нямам смисъл, посоки, компас
и съм облак прашинки във бурята.
Само споменът някак държи
във едно мойта перлена цялост.
А във мене роякът шепти...
После тихо избухва във бяло.
Няма коментари:
Публикуване на коментар