Едно*

Пясъчните ти коси се размесиха с моите.
От сърцето ти дръпнах нишка.
Дланите ти бяха моята кожа,
в няколко пласта сияния
нагоре, надолу
и оттам
нататък
никак не бе ясно
къде свършваш
и къде започвам.

Къде е сега границата, която прокараха,
къде са чертежите на формите,
в които ни затвориха,
на сферите, в които обикаляхме разделени,
ей така, за да има история,
за да оправдаят
разходите по потоците на времето и
идеалната графика на пространството ?
Сега сме се оплели, един в друг,
въпреки,
един път на билион години,
и всичко останало
се обезсмисля.

Потопи се бавно в очите ми,
намери името ми,
стисни, докато не е късно, пръстите ми,
толкова гъста е тъмнината навън,
като в първичен бульон -

заличава спомени,
разяжда кинофилми,
накъдря сюжети,
огъва пътищата във отчайващи ленти
на Мьобиус,

там, където сенките на гномона се удължават невъзможно,
и се разтрояват,
в един невъобразим свят,
където на хоризонта се мяркат причудливи кораби,
летящи и начупени,
с повече измерения по мачтите от допустимото,

там, изхвърлена на брега,
извайвам думите си от пароски мрамор,
от кедрово дърво,
от бяла глина,
оформям внимателно всяка тяхна сричка,
точно толкова, колкото да ги чуеш,
точно толкова, колкото
да не ги разберат други,

има свещена мярка за всичко.

Зарови се в косите ми,
моя разполовена слънчева песен,
вдишай дълбоко мелодията ми,
вдъхни от огнения ми дъх,
отпивай на малки глътки от съня ми,
изслушай мълчанието на устните ми,
другото...
...другото е само
черупка,
турбулентности,
смущения
и паразитни звуци от разстроени
радиостанции,
скъсани струни
на китари,
на многострунни теории,
прах във ефира
в етера,
в мислите,
навсякъде,

другото е
разпаднала се на парцали
плащаница,
ненужна обвивка,
реликва от какавида
във храма на ужасено от хоризонта
имаго...


-----------

"Когато направите две в едно,
и което е вътре, да е като това, което е вън..."
Тома 22