Нека е тишина

Тишина се посипва на прага ми
като есенен сняг от листа,
зад дървото прогнило е рано,
още първи зори. Но не спя.

Пред очите ми зрак преминава,
от накъсани клонки и мрак,
от натъпкани в клетки дъбрави,
от детенце в тъмница от страх,

с тежка крачка отмина, направо
във войнишка обувка, не спря,
тази моя отдавна забравена,
неизплакана моя тъга,

тези стегнати в ризници чувства,
този скършен в невинното ден,
тези трудни, измъчени думи ...
Извървяха се тъжни край мен.

Тишината посипа ме в бяло,
запулсира с беззвучно сърце,
и сега, имам право... изцяло,
имам право да стихна, съвсем.