Нищо

Изтичам, като пясъчен часовник,
на три слънца от бялата си дреха.
Закръглям се, докато се затворя
в кутия от пантофки на принцеса.

И после, подредена, чакам нещо,
което в девет приказки ми бяга,
което почва в сляпата неделя,
или по-зле - през куковото лято.

Ужасно чакам, после на прашинки
се вмъквам в саркофага на Снежанка,
и там, с кокетни мигли чакам принца
додето ме спаси с финес от мрака.

Обаче нещо липсва, както казах...
Защото се разпадам на парцали.
Не съм оттук, и образът ми празен
дори не се лови във огледало.

Изтичам между пръстите и падам.
И няма длан, която да ме хване.