Снежинка на конци

Сияния по клепките... Със звън
отръсквам мигли. Снежни колелца
по пода се търкулват чак навън,
където сто години сняг валя.

В колибата ми скърца сламен хлад,
невидим вятър съчките угася,
в стените... стари залези трептят,
студени, избеляващи, неясни.

Додето поглед стига - белота,
под кожата ми скреж се е забила,
а вдишам ли - игли от лед свистят
и бялата надежда в мен се впива.

Сияния по клепките - слънца
от студ - избиват ярко рой миражи
на жилки в заскрежените стъкла,
измамна топлина във мен зараждат.

И тръгвам тихо в своя снегопад,
там, вътре в мен, и паметта е бяла.
Като конците, дърпащи назад,
и като мрака в зимното ми тяло.

с-нежни дневници

някъде далече
има свят,
където думите ти се чуват по-тихо,
сенките крият топли медни оттенъци,
в погледа ти има мекота,
а в ръката - нежност,
борови шишарки осейват верандата
(но зимата е далече,
далече,
по най-крайната от външните планети)

ласкаво ново слънце гали земята,
кехлибарено стъпва по килим от рижи иглички,
сипе златен прах
по жилките на перилата
(недоволството ни... е далече,
далече,
в най-малката от седемте луни)

някъде там болката стихва,
празниците са пълни,
весело бляскат пламъчета
в огнището на душите ни
(и гневът е далече, далече
чак
в най-външната извивка на спиралния ръкав)

там
пътят оттатък градината се вие на юг,
до пристана с шепнещи пясъци,
където нощем
се къпят звездните птици,
а денем бляскат
небесносини дирижабли
(и скръбта е далече,
далече
в последния, най-пуст кръг
на нищото)

безплътните врати на безкрая

вървя с името ти по устните си
а над мен небето подгизва от чернота
като сиропирана с гъста тъмнина шуплеста безнадеждност
и няма друго, само крехки
чупливи луни
на ръба на нищото

и вървя...
из градини от хлъзгави лабиринти
в пустия град
с причудливи каменни покриви от гаснещи звезди,
- последна спирка
преди края
на мирозданието

вървя по срутените,
начупени междузвездия,
Неотменими мой,
в тъмното хлътване зад ъгъла на безкрая

вървя без посока,
с писъци в пръстите,
и си измислям съзвездия
докато мрак срязва петите ми
и беззвездие нацепва кожата ми

остана ми само мелодията на очите ти
сетен светлопоказател
в безмерната бездна от потънали светове
в лепкавия океан от сгърчени вероятности

вървя и
докато избледнявам с очертания
и се препъвам в най-далечното на далечините
зная -
като Земята мракът вън
кръгъл е
и докато се губя,
намирам те

Невероятно

Искам да тръгна, вълшебнико,
да тръгна и да не спирам,
да се простя с непотребното,
да...
се оставя на мира,

мокра, по росните пътища
да си изхвърля чадърите,
и дъждобраните също,
и куфарите
продънени,

да изгоря, изгоря и часовника,
онзи, заключен с мен в клетките,
злия хронометър с оковите,
инструкциите с отметките,
рецептурника си за чувства,
фамилните суеверия,
безсмислени,
кухи,
изкуствени...
ритуалите,
амулетите,

да скрия дълбоко мечовете,
и броните си,
и щитовете,
и стегнатия кевлар на жилетката,
под който едва-едва дишам,
удобните маски и ролите,
измислените причини,
спасителните им пояси,
лъжите под чуждо име

навярно тогава, само
може би
вероятно
някой ден
ще стана
полека
по-лека
ще се издигна към теб

горе в мъглите сияйни
ще полюлявам крака,
ще се усмихвам нехайно,
ще си измислям дъга,
слънце по края на пръстите,
облачета в косите...

...знам... че да тръгна късно е,
още по-късно
- да спирам

Между думите застинала

Изтъркана от светлината масичка
улавя скъсаните ми въздишки.
Не знаеш... Как да знаеш?... Смачкана
е даже вярата ми в нищото.

Накриво стъпва слънцето по пейките
и рано-рано си изкълчва глезена.
Разсипва куп лъчи... Не грейва,
а просто се разхлипва... Есенно.

Съсипва обещаната ми приказка.
За цветен танц и слънчеви къдрици,
за боси стъпала и топло скитане...
От клоните пропадат болни птици.

Прорастват в чашата ми корени.
Букетите до стрък се вцепеняват.
Загубвам всеки смисъл... Скоро
напук ще се погледна в огледалото.

Героите?* Измислици митични са.
В безмълвието им - изтрити писъци.
Не знаеш... Как да знаеш! Сричките
по устните им аз съм ги написала.

А тях ги няма. Празни постаменти
с изваяни отсъствия пустеят.
Отпускам пръсти. Късно е за сцени.
Най-после си поглеждам отражението.

В ранената от светлината пустош
зениците ми леко изсветляват.
Сълзите ми по плочките се чупят,
докато се превръщам тихо в камък.

---
"Героите ли? Боже мой... героите!
Сега се сетих, като ме попита...
Все бягаха очите им от моите."
Е. Мавродинова, Интервю с Медуза

Морай

Някъде, на края на простора,
в нежното сърце на утринта,
има дом със слънчеви прозорци,
с фриз от кехлибарени листа.

Той се вдига сред цветя, в които
расли са невидими слънца,
край стобор, протегнал под липите,
древните си тисови ребра,

край ведра, преливащи в лехата
нещо тъй прилично на роса,
сок от грозд, във който гасне лято
и набира сладост есента...

Всичко тук е пълно с няма сила,
влята да създава светове.
А в средата, колене подвила,
тя седи и кротичко плете.

Тя ме вика. Седнала на прага.
Мъничка, с усмивка на дете.
С профил от лъчи и незабравки.
Със света ми в двете си ръце.

Аз я питам тихичко "Къде е?..."
"Койкъдее" - ми отвръща тя.
И започва звънко да се смее,
чак додето сълзи полетят...

Явно ще е доста странен разговор.
Тя налива чай, а аз мълча.
И налива тъй от пусто в празно
докато от слабост натежа ...

После по златистата веранда
се посипват медни стъкълца
и в тревата лумват светли клади.
А от покрива вали дъга.

Неизлечимо

В извивка на спирала този ден
притихва по стените и угасва.
Избива мрак навсякъде по мен,
разлива се на локвички по масата.

Часовникът от изтънял метал
на края на деня стрелки разтегля
и в здрача става призрачен портал
през сенките на тъмната неделя.

Махалото му пази онзи праг,
зад който световете се разделят.
Дали ще мина някога оттам
в пролуката между съня и делника,

с надежда да прескоча пропастта
на тъжните неизл(е-и)чими грешки?
Дали ще се завърна към мига,
във който се качих на въртележката,

с онази еднорога без крила
с отчупен рог и изтъняла грива?
Да мисля наобратно е капан,
когато се въртя в порочна крива...

Във храма на изтичащия ден
измамни стъпала край мен се вият.
Но бъдещето няма го напред.
И всяко мое бъдеще е минало.

Небесен атлас

В пътеката сред розите съм тръгнала,
в зеленото край каменния кладенец.
По прашния напукан шестоъгълник
годините дълбаят криви рани.

Вървя насън в градини-лабиринти.
По дрехата ми избеляло лято е.
Не се обръщам. Не поглеждам никого.
Не зная идвам ли си. Бягам ли.

Не си отивам. Но и не оставам.
Вървя по кръг в изгубените спомени.
И няма край... Бодлите на забравата
забиват се в петите като копия.

Понякога в небето се заглеждам
- протрито от лъчите огледало.
И виждам как посоките нарежда
и как разменя края със началото.

На своя дом смален в далечината,
до който вечно пътят не достига,
обръщам гръб. И тръгвам наобратно
през чезнещите пътища за никъде.

Песента на тишината

Ще се срещнем изгубени в тихия край на гората.
Там, където тревата поглъща копринено стъпките.
И където, стаена във крехкото на стъбълцата,
пролетта ще ни хване във своята цветна прегръдка.

Ще се срещнем, и ето – от нас ще се вдигне тъмата,
ярко слънце от болната сивкава кръв ще отнеме.
Само ти, само аз... и зеленият пулс на земята
по пътеки отдавна напуснали прага на времето.

А когато замлъкне безредната глъчка на хората
- тези викове, дето прояждат със болка всемира,
тишината без никакви думи ще ни проговори
и най-първата, тихата тайна ще ни открие.

Ще прошепне, че ти си сърцето, а аз съм душата,
че ръката е моя, но твои са нежните пръсти
и когато пропадам на дъното, уж безвъзвратно,
ти си моята бездна, но също - през бездната стълба.

Ще говори така със онази мелодия древна
сътворила света, наредила звездите небесни.
И ще стихнем. А думите в нас до една непотребни
в онемелия край на гората ще станат на песен.

Огнени птици

Ще се разлистят розите в Шанхай
и ще отгледат страховити дракони;
ще се родят и укротители за тях
от чашките на жълтоцветни макове,

а после в боен ред ще се строят
бамбуковите стръкчета, ще викнат,
и ще засъскат късчета тамян
из храмовете с снежнобели вишни.

Ще поведат звънтящите брези
на поход към Най-тайната градина.
И златолико слънце ще шепти
в листата им по-нежни от коприна...

Ще засияят розите в Шанхай
тъй сякаш пламъчета от свещици,
а ти ще ми  наливаш тъжен чай
и ще мълвиш, учителю, небивалици.

Бледен огън

И все по-често изгревът прегаря.

Изтекла през пукнатини зловещи

в сумрака на угасналата стая

дрезгавината се просмуква в вещите.

И все по-често  трополят студено

в покоите на зъзнещия спомен

лъчи от тъмнината натрошени.

С остатъците паля б-леден огън.

А той гори в безмълвие затворен.

Не само няма отговор, не само.

Но бавно се мени в състав и форма.

И става слънце... Ама наобратно.

А после тихо в тъмното се давя.

Аз плувам във вода... Но не и в тази.

Потъвам надълбоко. И забравям.

Изплуват само думите ми празни.

Необратимо

И щом не паснат думите опасни,
а разговорът ни не заговори,
съгласните ни стават несъгласни
и блъскат ядни звуци в непрозореца.

Очите ни тогава не прозират.
Стъклата им разтеглят безобразно
безобразите ни. Неотразими сме.
Затуй и огледалото е празно.

Когато станем при това бездушни,
душите ни смутено се разбягват
и някак се измъкват през отдушника.
Телата ни обаче задушават се.

Тогава сме така... невероятни,
сред всички вероятности раними.
Когато с теб се мислим наобратно.
А мислите ни са необратими.

Неутешимо

Далеч сред вълните,
зад листата на розовия храст,
разграфил с остри бодли хоризонта,
зърнах тази сутрин,
скитнико мил,
зърнах... най-после
платната ти.

Като прокъсани крила бяха,
като парцаливи плащаници,
празни отвътре,
като гигантски медузи,
изсушени на слънцето,
раздърпани от вятъра.
Безформени.
(Бели
или черни?)
Прогнили.
Но твоите...!

Сред хилядолетните рози,
върху каменната тераса над брега на морето
чакам толкова отдавна
- паднала крепост съм,
разбит лабиринт
със слепи кули
и срутени бойници
а в центъра ми,
две тлеещи точици -
поглед на болен
минотавър.

Напуках се
без живата вода
на пръстите ти.
Ти ли...
ти ли си,
или вълните ми връщат празна черупка
с проникнали в дъските водорасли
и слузести призраци от дълбините,
надянали дрехите ти...?

По вехтите стълби се олюлявам,
порязвам пети на счупени мидички,
костите ми се ронят на прах,
разпада се
заклинанието ми
за живот.

Сега само късогледо сричам
по платната на хоризонта,
сричам неумело,
до сълзи,
скитнико,
сричам
неутешимо -
да разбера:

бяло
или ... ?

Immediate Music - An Epic Age

Без звук

Аз съм градският шут, нося тихи звънчета.
И треперя в мъглата с вечерния студ.
А тълпите крещят... без да виждат лицето ми.
Във екстаз се превиват... превиват без звук.

И е тъмно и глухо. Аз оставям ръцете си
клоунади да правят. Просълзени от смях
шумни сенки подхвърлят ми медни монети.
Смешно устни извивам, но духът ми е ням.

Нямам смисъл, ни спомен. И жонглирам високо
над главата си с шепа фалшиви звезди,
в странен свят от ъгли с подменени посоки,
с вкоравено небе и със слепи луни.

А отвъд лабиринта от шепнещи камъни
прашен път се е кривнал безцветно на юг.
Аз съм градският шут. Но понякога само..
Във нощта зад очите ми смее се друг.

дъждовен апокалипсис

Ще свършат ли сълзите на небето?
Избиват блатни локви по паважа.
Край тях залитат хората нелепо,
като мушици, уловени в паяжина.

Ще спре ли по разкаляни пътеки
дъждът да къса мокрите си струни?
Дали ще затанцува с нежна песен
избистрен вятър в тиха горска утрин,

или нарочно, там в нощта, където
пристъпва сивотата с мътни стъпки,
ще се затръшне входът към небето
и капките ще падат все по-стъклени,

ще потъмнее цветното в очите
и хората ще мръкнат като бездни,
от влагата в душите им ще никне
не фино стъбълце, а болна плесен...

И тъй, дори да спре плачът небесен
на облаците - скръбни дирижабли, 
дъждът, след милиони кални месеци,
човеците ще е превърнал в жаби.

Бял воал

Небето гасне с цвят на черен страх,
кръвта по капилярите му тъмни
избива във мастилена вода.
В тръбичките от мрак се влива мътно.

На прага на съня изтракват стъпки.
Игли студени пръстите си вкопчват.
Не спя. Не, само мислите ми са изтръпнали.
Заглъхвам като развален часовник.

По хладния метал блести луната,
стените реже на стерилни ленти.
Миражи от обратната страна
в изтърканата матовост полепват.

И в призрачната крива светлина
на шепнещите рози в стъкленички,
потрепващ от печал пресипнал глас
с незнайно име странно ме нарича.

Но губя се. Попаднало в кръвта,
безчувствието в мен провлачва срички.
Издига бариера между нас.
А после с бял воал покрива всичко.

Ayreon - Comatose

Днес е красиво

Днес е красиво (Да, само че...).
в мен се надига зората
Някак разцъфвам. (Или пък не.)
Някак съм светла и вятърна.
Само да можех (трябва поне...)
всичко това да опиша.
Сили да имах, само че днес...
(просто не мога да дишам.)
Виждаш ли как се усмихвам до теб,
слънцето трепка щастливо,
розови дрехи, смях на дете,
захарно-закачливо.
Може ли... може ли, мисля си аз,
даже съвсем да не бива,
да не говорим високо на глас
светлото как ми отива.
Днес е красиво. Знаеш ли как
режат изкусно лъчите.
Тънко вибрира светлият смях...
И се строшава в очите ми.

Muse - Feeling good

Горе-долу

Дълго пропадане, вихър и прах,
малка прашинка Земята е...
Казват, че птица съм с чудни пера.
Че съм по-лека от вятъра.

Имам пера... Нямам размах.
Чудни крила, но заяждат.
И лекотата съхне по тях.
Нежното се разгражда.

Драскам по всеки небесен етаж,
вкопчвам се в хладната вечер,
спускам се бавно - висш пилотаж.
Ала не виждам далече.

Смъквам се тъй, неизвестно къде.
Мисля, изпадам от себе си...
Горе е долу, слиза във мен.
Важното става дребно.

После, накрая - крива дъга.
Тъжен ракурс към тревата.
Няма ме. Може би. Или не знам.
Празното непознато е.

---
* "Пътят нагоре и пътят надолу е един и същ." Хераклит

Красиви имитации

От бавното ми раждане на припек
до тъмните усои има само
една надежда сляпа и безлика
и няколко убождания с вяра.

Стъблата на живота лесно цъфват,
по нежния им цвят роси небето,
което храни плевелите също,
увили се ехидно във нозете ми.

Измислям си хартиени герои
и лодки към митични континенти,
но рядко даже мислите са мои,
най-често са видения нелепи.

Мъглата е от малкото утехи -
неясна като всеки краен смисъл,
по тялото прилепва като дреха,
в съзнанието притъпява липсите.

Откривам само хладни основания
защо да се държа сега човечно.
Отиват ми небесни одеяния,
поръбени с амбиции за вечност,

но някак във душата ми е кухо -
играчка механична тихо спряла,
и в синкавия свят отеква глухо
отсъствието хладно на създател.

Поспирам на измислена пътека.
Във клоните над мене чудно пеят
красиви имитации на нежност,
творения на синтетични феи...

На фона им безстрастно се синее
лъчиста бездна с ръбове изтрити.
От вечното издигане към нея,
напукват се крилата на душите ни.

Dragonfly

Светът блести  в най-хубавата пролет,
онази, за която всички други
са бледи сенки от заглъхващ спомен
по цветните криле на пеперудите.

Светът е пролет. Скача по перваза
пернато слънце със крила лъчисти.
И само трябва с него да изляза
да го последвам в бързеите чисти...

И ти си пролет. Пух на раменете.
Понякога пристъпяш във съня ми
и вдигаш нежна стълба към небето.
Но щом отворя клепки - избледняваш.

И аз съм пролет. Мокра и студена.
В зениците ми лепне тъмен изгрев,
и плевели са ми превзели вените.
Дори да искам с птиците да литна,

крилатото във мен е закърняло...
Змията свита в мен студено чака.
И някой ден, дори да стана цяла,
не птица ще отгледам, ами дракон.

(П)объркани приказки

Аз не помня кога ме остави в гората,
помня само студът как в сърцето ми влезе.
Щом повдигнах клепачи - нахлу тъмнина,
по ръцете ми плъзна, уви се в нозете ми.

Дълго бягах и криех се в клоните горе.
И треперех в най-скъпа коприна увита.
А когато видях светлинка от прозорец,
лъч надежда проблясна в нощта зад очите ми.

И се втурнах нататък... уж дочух песен птича.
Привидя ми се огън, топъл дом и усмивка.
Колене разранила, се препъвах, но тичах,
и се спрях чак на къщата светла в лехите.

Ала тя се оказа част от друга история.
В гъсталаците зли ме поряза вретено
и удари дванайсет. Заекът проговори.
Принцът стана на жаба; змей се влюби във мене.

И заспах. (Или не?) Разпокъсано време
се заспуска по тъмната кула. Герои,
всеки славно дошъл болестта да отнеме,
изпопадаха в моите сънни покои...

Аз... не помня кога ме остави в гората.
Във ума ми все повече прорези зеят.
И навярно съм само заглъхващ остатък.
Болно ехо в кошмара на плачеща фея.

Деконструкция на нежността

Заключвам изхабеното си тяло.
Понякога в духа ми натежава
тъгата по непостижима цялост...
(Дали не съм ужасен притежател?)

Протритата материя повяхва,
полека изтъняла от умора.
Частиците се завъртяват вяло
по тъжно разпилени траектории.

Пресичат се по безутешни е-липси.
Родени из къпиновите листи *,
се спускат тънки перлени завеси
по миглите на слепите ми мисли.

Защо да не живея безразлично ?
Да хвърля пясък в старите си рани...
Докато тъна в мрак не ми прилича
да тичам по ухаещи поляни,

да чувствам вятъра по кожата си.
По крехките сетивни окончания
и слънчевият трепет остро ножче е,
и всеки полъх - болно осезание.

Заключвам изхабените си клетки.
Безчувствието с ситен дъжд измива
размазания грим по клепките,
докато с сънни пръсти ме завива.

-----
*"И умножена, болката ми расне,
пълзи като къпинов храст над всичко,
наричано от някои прекрасно..."
Добромир Тонев, "Нежна машина"

https://www.youtube.com/watch?v=em5o4bIeAAE  -  The Tragedy of The Commons - Delain

Порастване

Беше малък и плах. С непохватни нозе
се препъваше, смешно извил рамене
след едно самолетче с криле от хартия.
А в очите му светеше синя магия...
После пусна хвърчило, нарисува орел.
И се учеше бавно да става по-смел.
А след още години, сякаш даже след век,
той научи се силен да бъде човек.

Но когато от сивото мрак занаднича
и мечтите закуцаха свити на две,
той започна, по малко, да се учи за птица,
да залита накриво, да разперва ръце.

И така - досега. Щом осъмне студен,
щом светът натежи, щом го хване във плен,
той замръква на покрива с късче небе.

И отново се учи да бъде дете.

Забав(е)на терапия

Стъпка назад, стъпка надясно,

докато мислите стават по-ясни,

вдишай-издишай... сънно броене,

всичко забързано в теб да задреме,

чувствай внимателно и наобратно,

докато болката стане приятна,

няма да мине (има ли смисъл?),

само че лекарят тъй е предписал...

Поглед нагоре, поглед наляво,

нека картинките да избледняват...

Слънце строшено, ключ на верижка,

кукла, пристегната в режещи нишки.

Дишай, не спирай; дишай, заглъхвай,

докато мракът във теб се задъхва,

докато устните бавно извива

(куха усмивка, но ти отива.)

После до прашния тъмен прозорец

чакай небето да ти от(го)вори.

(Няма да мина. Има ли смисъл?...

Само че мракът ми тъй е написал.)

Счупени изгреви,
спомен за птица,

вехто хвърчило.

Шах на царицата.

Крехки метаморфози

Ранена от най-древната себичност
- светът че се крепи на раменете ми -
все още не чета, а жалко сричам
искриците в очите на детето,

загадъчните жилки на дантелите
в ръцете на изкусните старици...
Животът като чудно ръкоделие
от пръстите прескача по шевиците.

От пейките политат чудни птици;
поспирам неумело и се вслушвам
във песните им, хвъркащи по жиците,
във клоните от вятъра полюшвани...

Какво като пиесата е същата
- една от десет хиляди години?
От вечното завръщане към къщи
една десета даже не е минала...

Отсъствието в празната градина,
мълчанието в тъмната къпина,
миражите в безводната пустиня,
са само колелцата на верига,
останки от сценичен механизъм...
завесата пред който бавно вдигам.

Но отговорът таен на въпроса
кое във тази утрин има смисъл,
звучи нестройно под петите боси,
прецапали безгрижно през лехите.

Той още не умее да говори,
но в прашното на тъмния си космос,
хлапакът тъй отдавна в мен затворен
се учи светлината да докосва.

Силует от дъжд с две шепи самота

Залутал се на края на всемира
- на ъгъла на моя сив балкон -
със мокри пръсти вятърът немирен
се блъска във студеното стъкло.

От напора се скъсва тишината;
и някъде, увиснал на въже,
дъждът не пада дълго на земята,
премята се, отскача и боде.

Където да погледнеш в таз унила,
проядена от дрезгаво печал,
цветът от хоризонта си отива,
оставя скръб от облаци и кал.

И тук, до запотения прозорец,
на края на най-крайния квартал,
очаквам тоя дъжд да заговори;
че дълго, твърде дълго  е мълчал.

Под капките мазилката се лющи,
подгизват наранените стени,
но вътре във сърцето ми е суша;
но вътре тъй отдавна не вали.

Призраци

Какво съм аз... Фрагмент от нечий списък
с желания навярно лекомислени.
Гласчето в мен наподобява мисли,
а клетките - илюзия за истинност.

Възможно ли е да познаваш някого?
(Тъй както ти твърдиш, че съм ти ясна.)
В сърцето ми понякога е лято,
а аз съм полъх в клоните на ясен.

Ти вярваш даже, че към тебе гледам.
Обаче непрозрачните зеници
са процепи към ниви с слънчогледи.
А не към тъмните ми... седем личности.

Когато за последно ти помахвам,
под стъпките ми вече няма нищо.
Посоките са призраци. Повяхват.
И образът ми бавно се разнищва.

Не си струва

Аз съм плевел невзрачен със черни бодли,
Евридика от гипс на тавана,
аз съм нищо, нахвъряно върху триптих
от художник ужасно бездарен.

Не, душата ми ... жертвена лира не ще,
постоянно крещи, че не иска!
Аз съм стара играчка с ръждиво ключе
и съвсем не приличам на нимфа...,

аз съм сутрешна стъпка в тревата отпред,
нежен спомен от минали срещи,
или малкото рошаво плахо врабче
на оградата спряло отсреща.

Не, неясно какво съм, а може би е,
но не зная това как се пише...
Впиват нокти във моето тъмно сърце
тънки струни от пламък; и писват.

Как се пише за дъжд, който няма лице,
за водата му в локви затворена
и за пясъка тих, който в замък расте,
а вълните го плисват безформен ?

И ти пиша това не съвсем писъмце,
да не мислиш за мене на тръгване;
аз съм нищо и никаква сянка, и не,
не си струва.. да се обръщаш.

https://www.youtube.com/watch?v=8AEU5pBxY6E

drakein *

очите ти са плачещи кристали
с такава чистота
пронизват
блатистото
на душата ми

на дъното от векове
стържат останки от кораби
трески от прекършени мачти
ръждиви съкровища
тъмни реликви
парадоксални миди
екзотични сенки
(ти)

как не пусна ръката ми
през дългите скокове из времето

как продължи да дишаш,
докато се задавях с песъчлива вода
при всяко раждане

как изтърпя слепотата ми,
раните, които нанасях насън по пръстите си
резките, които се вдълбаваха в ириса ми
при всеки ужас

как изтърпя
изпиляващия костите писък,
жужащата болка
по краищата на нервните окончания,
изначалния мрак, промъкнал се
в беззвездното
на зеницата ми

как?
дори и
след толкова разчитане на надписи
пак не зная тайния код на
безкрая ти


*drakeîn, aorist active infinitive of δέρκομαι ‎(dérkomai, “I see clearly”), probable etymology of "dragon".

Епицентри на главоболието

Като самотника,
който присяда на моята пейка
и пали цигара,
като камъче в обувката,
което убива цял ден,
(и напомня)
като песъчинка в окото
(и напомня, че)
като предупредителното прескачане на сърцето
преди да извикам,
(че нещо ужасно пропускам)
като строшен сервиз,
(се изплъзва под пръстите)
като прискрипване на врата,
(неуловимото)
като пулсиращо главоболие отдясно,
(което...)
отвсякъде
(което иска, по дяволите, да разговаряме!)
като изкривяващ се кръгозор пред потъващ илюминатор,
като препъване по стълби
(да разговаряме, разговаряме, разговаряме, разговаряме)
като обръщане на нокът
като гневни думи на събуждане
(когато искам да мълчим)
като разминаване
(да мълчим)
като нас
(да мълчим, да мълчим, да мълчим)

е символично съществуването.

*
Когато протяга за миг ръката си,
прозират
през клетките му
пукнатините на света,
фините драскотини на безкрая.

Друго

Аз забравих във повей на вятъра

своя свят... Избледня пред очите ми;

там на прашната улица някъде

между вехтите стълби и жиците,

де замрял е денят сред лехите

с вкаменено от древност мушкато,

а пък времето в сухите жилки

из тунели без изход се мята.

И се вглеждам нагоре, където

в лабиринт от балкони разбити

се процежда по малко небето,

по просторите с дрехи се стича.

Зад прозорците стари проблясват

побелели коси и дантелен

отразява листата си брястът;

а в стъклото се срещат вселени.

И присядам на плочите, в края,

с безполезни монети и други

над главата звезди. Без да зная

всяка сутрин дали се събуждам

или просто заспивам тогава,

или моят свят сънен е чуждият.

----

"Now I do not know whether I was then a man dreaming I was a butterfly, or whether I am now a butterfly, dreaming I am a man.” ― Zhuangzi, The Butterfly as Companion

Поникване

Дълго е среднощното им лутане
в тъмното отсъствие на бряг.
Древните им лодки се напукват.
Раните под дрехите кървят.

Носят се в забравата без име
В смътно обещание за ден.
С мътната надежда да отмине
черната им нощ без брегове.

И във помрачената си лудост
махат със проядени гребла.
Махат... А из костите си чуват
пукот от поникващи крила.

Осем

Разпиля се на прага, посърнала.
Седем нощи не беше се вдигала.
А на осмата стана и тръгна.
Да побегне от мен. Да я стигна...

И когато затварям очите си
все я виждам - примряла, и глуха,
със безплътните стъпки на призрак
да залита по пода на кухнята,

към онази преграда, където
от живота остават трошици,
а отвъд се простира небето,
не на двора небето; космичното.

Аз на прага й спъвам нозете,
здрави нишки от злато я впримчват,
тя се плисва на пръски, разделя се, 
между пръстите ми изтича...

Седем нощи се борих с душата си,
а на осмата тя си замина.
Оттогава стоя до вратата...
Не към двора вратата; космичната.

стикс

Не мога да не ти разкажа,
Безценни,
тук, на Ръба на мрака,
за срещата, на която така липсваше.
За онази, на която не дойде няколко вечности.
За зеления хребет.
И празната вечер.
Не мога да не ти разкажа тихо...
за дългото ми падане.
За разгневеното нищо, което трошеше сенките
с трясък,
на края на хоризонта.
За всичко, което се случи,
когато ти не дойде...,
за пронизващия костите студ,
за дъските на вечната лодка,
прогнили от амнезични капки.
Роклята ми бе на ветровити и горчиви залези.
Нощният южняк по възлите й се впиваше,
забиваше пелинови топчета,
проклетникът,
раздърпваше я,
хилеше се ехидно,
беснееше.
Зракът по хълма с белотата й се хранеше
и я изплюваше, сива, разнищена,
и нямаше кой да застане,
нямаше,
между мен и устните му,
между мен и заострените му от празнота зъби.
Но това е нищо...
Когато ти не дойде,
в ръцете на съседското момиче
на онова с небесния поглед,
на онова с коса от размит изгрев,
на нашата дева от края на светлия бряг,
угаснаха последните пламъчета,
прегоряха последните
кибритени клечици.
Сега тя носи в пълна тъмнина
онези хризантеми прегорели,
онези оранжеви пухени трепети,
онези бездомни котенца,
свити на тъмни нещастни кълба в полите й.
И не знае какво да направи със стъпките си.

Под токовете на нощта плисва тежка вода.
Небето е с цвят на вътрешността
на тъмнотъмносиня мидена черупка.
Улиците сега са плъзнали
като ръкави на черна река,
като разклонил се безумно Стикс,
като мен,
довери ми се,
аз зная толкова за забравата,
мога да превеждам нагоре-надолу всеки,
мога да го пазя от сенките,
мога да извиквам в мъглите цветя,
ти само сложи камъче в дланта ми,
без да извиваш страхливо пръсти.
Без да се извръщаш.
(Без да надничаш зад черното на воала ми.)
Така жадува моят мрак за топлината на ръката ти.
Така се изкушава да не те върне
вкъщи.
Да те запази само за себе си.
(Бягай.)

Ивинела Самуилова, Из "Жената, която търсеше любовта"

Първа песен на любовта

Преди да открия в себе си този, когото търсех,
бях като умиращ от жажда пътник в пустиня,
отчаяно вкопчен в миража на вода пред себе си,
заблуден от сетивното възприятие на окото.

Опитвах се да утоля жаждата за любов с илюзии
и станах колекционер на много фетиши на любовта:
парченца телесна хубост, късчета душа, светска слава...

Когато ме повика този, когото търсех, се огледах,
но не го открих в нищо от съществуващото в моя свят.
"Не ме търси в познати форми. Аз не съм видяното.
Направи ме този, чрез когото гледаш" - каза той.


Четвърта песен на любовта

Душата ми приличаше на долнопробна кръчма,
в която се събират кварталните пияници
и давят в алкохол мъката си по пропилените възможности
да тръгнат след поривите на сърцата си.

Криех страха да обичам в алкохолното опиянение,
което ми даваше куража, че мога да надмогна себе си,
но светът се олюляваше още при първата крачка.

Този, когото търсех, влезе в кръчмата и изля чашата ми,
подкрепи с ръка тялото ми и насочи стъпките ми към вратата.
Заведе ме до извор и ме облива, докато изтрезнях напълно.
Каза, че любовта не е делириум на ума, а сърце, осъзнато в себе си.

 ...

Шеста песен на любовта

Бях като болник на смъртно легло, чезнещ от странна болест,
при когото идваха всякакви известни лекари и лечители
и пробваха различни лекарства и методи на изцеление,
но аз умирах пред очите им и те вдигаха ръце в недоумение.

Зовях отчаяно този, когото търсех, изгаряща от треска,
а те нарекоха копнежа ми "предсмъртно бълнуване на болна жена"
и казаха, че е дошло време да повикат свещеника.

Когато от мен не остана нищо, освен копнежа за любов,
докторите помислиха, че съм умряла, и затвориха очите ми.
И тогава, в отсъствието на себе си, видях този, когото търсех.
Когато личността умре, любовта възкръсва в перфектно здраве.


*
- Сърдечната бучка е придобит порок на сърцето и се образува, когато човек започне да издига прегради пред любовта, които притискат сърдечните клапи и така се възпрепятства свободното циркулиране на чувството. Първото патологично структурно и функционално изменение настъпва като нарушение във възбудно-проводната система на сърцето отвън-навътре - т.е. човек може да дава, но не може да получава любов, или казано на медицински език - "синдром на дефицита на възлюбения". Проявява се като неспособност пациентът да понесе да бъде обичан, без да дава нищо в замяна, без да негодува и без да се самосъжалява.

*

Седма песен на любовта

Сърцето ми бе като оживено и шумно тържище,
на което всичко можеш да продадеш и да купиш.
И всеки продавач се пазари за стоката си и я хвали
и после потрива доволно ръце, когато някой му плати.

Бях разхвърляна по множество сергии,
бях пръснала себе си в хиляди купчини от стоки
под добре прикрити лъжи с изящни надписи.

Но ето, пазарният ден вече свърши.
Този, когото търсех, дойде и обърна сергиите.
Изгони търговците, измете боклуците и изми  миазмите.
Отведе ме там, където е у дома, и ми даде ключовете.
За Рая.

(Ивинела Самуилова)