В пътеката сред розите съм тръгнала,
в зеленото край каменния кладенец.
По прашния напукан шестоъгълник
годините дълбаят криви рани.
Вървя насън в градини-лабиринти.
По дрехата ми избеляло лято е.
Не се обръщам. Не поглеждам никого.
Не зная идвам ли си. Бягам ли.
Не си отивам. Но и не оставам.
Вървя по кръг в изгубените спомени.
И няма край... Бодлите на забравата
забиват се в петите като копия.
Понякога в небето се заглеждам
- протрито от лъчите огледало.
И виждам как посоките нарежда
и как разменя края със началото.
На своя дом смален в далечината,
до който вечно пътят не достига,
обръщам гръб. И тръгвам наобратно
през чезнещите пътища за никъде.
18 лета по света и у нас
Преди 1 седмица
Усещането е за небесна разходка, когато съзнанието е на границата между съня и будното състояние. Красиво с много символика - рози, шестоъгълник, лабиринти, пет строфи. Като събуждане е краят, когато лирическата осъзнава, че макар небето да е неин дом, земята е истинското й призвание. Остава само да намери правилните посоки, в което не се съмнявам :)
ОтговорИзтриванеКато че целият ни живот с блясък на границата между съня и будното състояние...
Изтриване...Вече си мисля, че няма неправилни посоки, всяка има своето значение. Това - като опит за светъл поглед на нещата :)