Деконструкция на нежността

Заключвам изхабеното си тяло.
Понякога в духа ми натежава
тъгата по непостижима цялост...
(Дали не съм ужасен притежател?)

Протритата материя повяхва,
полека изтъняла от умора.
Частиците се завъртяват вяло
по тъжно разпилени траектории.

Пресичат се по безутешни е-липси.
Родени из къпиновите листи *,
се спускат тънки перлени завеси
по миглите на слепите ми мисли.

Защо да не живея безразлично ?
Да хвърля пясък в старите си рани...
Докато тъна в мрак не ми прилича
да тичам по ухаещи поляни,

да чувствам вятъра по кожата си.
По крехките сетивни окончания
и слънчевият трепет остро ножче е,
и всеки полъх - болно осезание.

Заключвам изхабените си клетки.
Безчувствието с ситен дъжд измива
размазания грим по клепките,
докато с сънни пръсти ме завива.

-----
*"И умножена, болката ми расне,
пълзи като къпинов храст над всичко,
наричано от някои прекрасно..."
Добромир Тонев, "Нежна машина"

https://www.youtube.com/watch?v=em5o4bIeAAE  -  The Tragedy of The Commons - Delain