Какво съм аз... Фрагмент от нечий списък
с желания навярно лекомислени.
Гласчето в мен наподобява мисли,
а клетките - илюзия за истинност.
Възможно ли е да познаваш някого?
(Тъй както ти твърдиш, че съм ти ясна.)
В сърцето ми понякога е лято,
а аз съм полъх в клоните на ясен.
Ти вярваш даже, че към тебе гледам.
Обаче непрозрачните зеници
са процепи към ниви с слънчогледи.
А не към тъмните ми... седем личности.
Когато за последно ти помахвам,
под стъпките ми вече няма нищо.
Посоките са призраци. Повяхват.
И образът ми бавно се разнищва.
Факс от Долната земя
Преди 4 месеца
Цяла поредица от загадки е този талантливо написан поетичен автопортрет. Но няма да издавам основната, за да видя дали и други ще я забележат :)
ОтговорИзтриванетук е трета глуха, но все пак - няма да се обаждам :)
ОтговорИзтриване(не съм целила да е загадъчно всъщност, само призрачно)
Загадъчното идва от метафорите и тази типична за теб многопластовост на израза, която провокира да се търси смисъл под обвивката. Има шанс за твоя призрак. При това лятно сърце и тези очи-слънца никоя магия не може да се задържи дълго :)
ОтговорИзтриванеа печалната истина е, че тази многопластовост се дължи на опитите ми да усложнявам нещата, та вместо по права линия вървя все на зиг-заг ;)
ИзтриванеЗнаеш, че самата поезия е опит да се пресъздаде неописуемото и няма как да се движи само в една плоскост. А и правата линия никак не би ти отивала :)
ОтговорИзтриванеТака е, поезията неописуемото се опитва да пресъздаде.
ИзтриванеСамо дето криволиченето изморява, понякога разрушава красиви неща, разделя. По силата на някакъв всеобщ принцип за единнието и разделението на нещата.