Ендвил

Там има все повече нищо.
Хрупкави свлачища по ръба,
разполовени къщи,
пътища, отхапани от тъмнината
срязани в мрака мостове,
разтопени като тъмен крокан огради,
размекнати дървета...

слънцето горе е стегнато
в усмирителна роба от облаци
а долу се издължават чертиците
на графитени улици без имена,
облечени с чадъри и шлифери...
понесли куфарчета
тъмни като нощ,

индиговите сгради по края
са олющени многоетажни рафтове
на архив с пожълтели прозорци
а настоящето е замряло
като застинал здрач във въздуха,
добил плътността на дъжд,
на мастило
по тъжните листи на плочките

сред сенките на чуждия дом,
в който съм се свил за през нощта,
пълзи лунната светлина на самотата
в онази точка, в която изстива вселената
а огънят на духа гасне в космичен прах,
и се превръща в гравюра

тук няма да чуеш вик
няма да видиш сълзи по бузите
никой няма да посегне за удар
нито за обида
нито за милувка
никой няма да похлопа на вратата ти
нито да я разбие,
няма да разбие сърцето ти,
нито да похлопа по него

те са мои далечни братя,
онези, в които бавно-бавно се превръщам,
докато търся път назад
към зеленината на вътрешните земи

ти, който четеш думите ми,
не подценявай слънцето,
пропълзяло сутрин по перваза ти,
нито зелените поля, препускащи в далечината,
нито пъстрите цветове на живота,
преливащи в градините;
мислите без тях свършват всичките...
свършват като мен,
в
Ендвил,
Градът на всички краища.

укротяване на есенната сянка

отдавна спи
от обратната страна на клепачите ми,
сред скърцащи листа,
остри черупки и локви тъмна вода,
последният укротител на сенки

денем го предизвиквам,
разхождам под носа му разнебитената си сянка,
крехкия хербарий на живота си,
дълго съживяваната си орехова шума
с поглед от дим
и венец от луди треви

там, където есенната ми кожа се пропуква,
полуделите частици се измъкват с жужене
като разлютени оси,
но той не се събужда,
не

и нощем го умолявам,
чета му вълшебни приказки,
от целувки се изтриха устните му,
а той все спи ли, спи

с любов трябва,
шепнат трънливите шипки, уловили капчици от кръвта му

изрязвам до дъно клонките им
с освирепялата си градинска ножица;
какво знаят те...
какво знаят,
та нали
в най-нежния вътрешен кръг на сърцето му,
в кадифената му прегръдка
та нали там
тихо
спи
сама любовта ми

без дна

някога ми казваха:
никога не е късно, никога...
нежният полъх на надеждите рошеше детските ми коси
ти пристигаше винаги малко преди мрака,
малко преди да ме задави черният му дъх
и ме обвият празните му
кухи пръсти

после познах мерките и несъразмерностите на вселената
лудостта на часовникаря
крехкостта на стрелките
познах непосредствените бъдещи времена
в които ти идваше
само миг по-късно
докато мракът проникваше във всяка моя клетка
и изписваше там безкрайности

сега зениците ми са тъмнина
в която не очаквам нищо -
закъсненията ти са толкова граматично невъзможни
с толкова бъдещи
бъдещи глаголни времена,
че се равняват на
края на света,
че са по-късни
и късни
от
никога

AIR - Ce matin-là

Златни писъци

две-три стъпки по обратното на деня.
бях ли
или сънят призори ме нашепна?
аз се сривам без дъх по вълните на златния бряг
а горчивите капки са моя единствена дреха

там далече далече проскърцват в открито море
изтънелите мачти от кораба стар на мечтите
аз ли съм,
или просто водата бълнува във мен
или вятър да вземе моята форма опитва?

разкривена фрегата до Острова
от предишния ден,
по изгнилите летви платната люлеят продрани въздишки
аз не съм, не
не съм - уморено небе
мои образи в своята етерна роба завива

две-три стъпки по обратното на деня
тихи думи дочувам
сякаш с моите устни проплаква сподавено нищото
и се сривам до кости по златния прах на брега
а от мен се разлитат
на ято
жар-
писъци

*
Dragonland

Подбрано - поезия

***
Борис Пастернак

Да си прочут е некрасиво.
И не това те извисява.
Не воденето на архиви
или пък авторското право.

Твориш ли, значи се раздаваш.
Не за да правиш панаир.
Позор е нищо да не значиш,
а да те сочат за кумир.

Живей без самозвани титли.
Живей така, че най-накрая
пространството да те обикне
и зов да чуеш от безкрая.


Предчувствие
Камелия Кондова

Когато се родя - ще бъде късно.
Отдавна слънце и луна ще има.
Паркетът в хола ще е лъснат.
На закачалката - палто за зимата.
Любимият тогава ще е женен.
И в парка двете му деца ще тичат.
Часовникът на други ще е верен.
Ще има смях за другите момичета.
Когато се родя - ще бъде зима.
След нея есен. После - зима, есен.
И някой друг ще се нарича с името ми.
И някой друг ще е написал песните.
И тъкмо да открадна нещо пролетно.
И тъкмо чудо някакво да стане.
И тъкмо да река - това е мое.
Ще си отида.
А ще бъде рано.


Кажи му

4i40
на Т.

Когато си премръзнала
от грижи
кажи му
да те срещне на вратата
ръцете да ти стопли
и нозете
със ризата си
нека те прегърне
догоре да напълни
чаша с вино
умората да пресуши
със устни...
Кажи му
сутрин да те гледа
докато спиш
ухаеща на лято
когато се събудиш
да не спира
да ти повтаря
колко си красива...
Да ти напише стих...
ако не може -
кажи му
аз ще го напиша.

Обратен ден

4i40

Часовникът забравил да звъни.
Безводие. И асансьорът не работи.
Небръснат автобус ме разглоби
в намръщеното стадо кашалоти.

Пристигам повече от закъснял.
Внезапно сръчно от бюрото
изваждам палец посинял
и го целувам мрачно по челото...

Часовникът назад върви добре.
Объркване. Но няма да го гоня.
Приемам хладнокръвното кафе
и си заливам с него панталона.
Навън излизам пресолен.
Попадам в пътникочовекотока.
Спирачки. Калник. Фар червен.
А в "Пирогов" ревизия и не приемат стока...

Часовникът наполовина спрял.
В комплекса се прибирам. При леглото.
На стълбището вече съм разбрал -
отключовете са върху бюрото.
Изкачвам до последния етаж
и влизам вкъщи през комина.
Докато правя висшия си пилотаж
часовникът звъни за шест и половина...


Гергьовден
Елена Денева

Вярата ми змеят я погълна.
Вярата ламята я отнесе.
Чакам май напразно да покълне
най-зелената ми тиха песен.
Чакам тя да може да лекува,
някому във тъмното да свети.
Биле да е. Глухи да я чуват.
Никакъв знахар не е поетът..
Вярата ми някъде е свита.
Свито е във крушата сърцето.
Храбростта ми безпризорна скита,
скътала във шепа стъбълцето
на едно дърво, което расне
само от сълзици напоено.
Хайде, свят ден, обещай ми щастието
да пребори змея и във мене.



Поетът
Валери Петров
В памет на Николай Ников

Под прохладния навес те гледат със смях
как чудакът, на всички известен,
олюлява се, пийнал, недалече от тях,
във прегръдка със прашния кестен.

Ха да тръгне - не тръгва. Ха да тръгне - не ще.
Трети път - пак възпира го нещо...
Но най-сетне, под слънцето, виждат го те
да пресича платното горещо

и да сяда сред тях. Смешен, да, но след ден
ще си спомня - без смях - обществото,
как е викнал на келнера : - Една бира за мен
и две кофи вода за дървото!


Село е ...
pin4e

Бавно село. Тихо и напуснато.
Бременни лозниците. От грозде-
натежало, алено, некуснато...
Даже вятър няма. Няма после.

И прозорците му - късогледни.
Та когато някой-никой мине,
дръпнат си пердето до последно.
Крият тишината. Да им стигне.

Покриви с изкърпени каскети.
Покриви с охлузени олуци.
А войводите му са заети,
да преправят спомени за внуци.

Котки дремят. Кучета не вардят.
Зидове подпират небесата.
Бяло е полето. А хамбарът -
стиснат като шейх, брои зърната.

Край плета - глухарчета и баби.
Сгърбени крилете на мухите.
Ярките страхливо се прокрадват
окълвали сенките протрити...

Иска точно тук да си живее
времето. На никъде не мърда.
И кавал минутите му пее.
И неделята му е в четвъртък.

Съм_не_ние

Животът - халюциноген.
Капе мъгливо в зениците.
Сутрин прозорецът става небе
и ми нашепва - птица си.

Чудни видения бягат край мен
- мътни петна пред очите.
Трепкат и махат. Махат с ръце.
Трескаво нещо ме питат.

Горе небето - ярко желе,
долу - хрущене от счупено.
Някой ме пита съм ли добре,
някой ми шепне - лудост е.

Слънцето блясва с остри лъчи,
да ме събуди опитва.
Само за малко. После боли.
После умът ми литва.

Врана

на мама

Градът лежи на дъното на кратер
- потрепващо гигантско насекомо,
заплетено в размекнатия залез.
Не искам призори да го оставя,
да тръгна към студа на хоризонта,
а стъпките ми да пропадат парещи.

Градът кипи във мен от сутринта
с канеления аромат на спомени,
изпаднали на пода от покривката,
а аз си тръгвам сред умиращ цвят,
с издайническа слабост в коленете
и с нещо тъй подобно на обичане,
но също тъй прилично на печал...

Градът тежи, като солена капка,
заседнала в небето на очите ми,
където раснат градоносни облаци;
не искам призори да го оставя...
но толкова нагарча вече изгревът
и толкова приличам на бездомница,
че морските му ширини ме давят.

Градът се претопява кротко в сянка,
под шепота приспивен на тополите,
в напусната от живите градина.
Не искам призори да го оставя,
но стъпкте назад отварят рани,
(но чайките в небето стават врани)
и там където сянката е минала
и тихо е поела сред листата
градът се преобръща
бавно
в болка,
а слънцето пропада под земята.

*
Styx - Boat On The River

Скиците на мрака

Студено е. Безцветните реликви
в гората от непостижими истини
хладнят. Към тъмното привикнах,
но не и към студа на мислите.

Мъглите тук са перлено дълбоки,
поглъщат гладно звуците от стъпки,
в памуковите нишки джабъруоки
отваря в хипотезите ми кръпки.

Понякога са толкова големи,
че в тях се рони тъмна пустотата,
а тя наместо всичко да ми вземе,
внимателно зачерня път в краката ми.

Студено е; сред съчките изгнили
в гората от непроходими спомени
ме спъват сиви скелети от миналото,
треперещи от липсата на огън.

Аз стискам здраво скиците на мрака,
измръзналите чернови на всичко;
и само принцът-студ крепи ръката ми.
В гората на умиращите срички.

--
Hurts Like Hell

Пукнатини от корени

Не ми се пише вече за прозорци,
обърнати сладникаво към изгрева.
Сърцето ми - в калта захвърлен орех,
отказа тази пролет да поникне.

Полекичка изгни сред стари корени.
Когато ме попитат где е, почвам
да му измислям причудливи болести.
Или се оправдавам жалко. С почвата.

Не ми се пише за лъжливи сънища,
за хванати от зъл герой надежди.
От тази пролет вече не съм същата
- полека заприличвам на злодеите,

а светлият ми пламък е илюзия
от книжката ми вехта с детски приказки.
Очите ми, към фалша им приучени,
измамни чудеса оттам изстискват,
а към сърцето ми тече отрова.

Когато ме попитат где е... искам
чистосърдечно да им отговоря
- сърцето ми, боя се, е измислица,
откакто не поникна тази пролет.
-

Приказки от Края 2

С грохот се срива огледалният бент на спомените,
посипва нощните улици с хрупкави стъкълца,
забива мозайка от ярки прозорци
по стени от разнебитен мрак

бавно гасне звездният квартал...
в последния ни дом преди края
арките на вратите приличат на обърнати луни

ръката ми е още в твоята,
умореният ти дъх
опиващо натежава в косата ми,
усмивката ти топли раменете ми,
а погледът ти...
о,
погледът ти
покълва дълбоко в зениците ми,
плъзва по всички алвеоли на душата ми,
и нищо друго няма значение,
нищо...

бил ли си,
или умът ми,
отдавна отлъчен от сборището си
вещер,
те е създал от кръпки сънища,

или лудостта ми,
с хищните зъби на жаден за кръв звяр,
те е изтръгнала с хрущене
от вените на небитието ?

Спи лабиринтният град на спомените,
тъмносивите улици долу
са проходи към други светове,
но тази нощ се рушат под клепачите ми,
докато ръката ти
бавно гасне в моята,
а лунната светлина изличава миглите ти

искам да избледнея редом с теб,
да те последвам
в отвъдното на всички сънища

но толкова тежа тази нощ,
че докато падам
само огледалото насреща
в напуканата
от юмрука ми
сребриста паяжина,
само огледалото
сега
ме лови

(бил ли си,
или...)

Absinthium

В къщата на върха
с люлееща се на вятъра врата
и пукнати прозорци
се търкалят три стола,
прекатурени на пръстения под в нощта,
когато долината зави като вълк,
а в небето се пресече Млечният път,
онази нощ,
когато
обезумелият Прометей
даде твърде много слънца на хората.

Малка паяжина трепка в ъгъла над огнището
- паяче прерисува шевицата на забрадка
набита с белезникав прах,
а някъде по самовара капе горчива...
капе свръхтежка,
капе изкривена отвътре
вода.

В къщата на върха няма никой -
три празни места
край почернялото огнище,

а плахите стъпки вън
отдавна отминаха по бягащата надолу пътека
там,
дето долината се задушава в мирис на пелин,
и блещукат нетърпимо ярки светулки,
като отломките на разпиляна звезда
сред поляна от черно биле.

Дълго тлее залезът в рамката на хоризонта,
а тревите пукат като пламнала коса,
като тънките доспехи
по уморените рамене на героите -

драконова кръв тече сега из вените
и прогаря до мозъка на костите,
до жилките на дробовете,
песъчинки се врязват в клетките
и дълго не намират покой,
дълго жужат
в трескавите елипси на разпада

пустее къщата на върха,
а край нея
земята и небето приспиват с въздишка
покосените си деца
и от очите им
капе черна роса

Two Steps from Hell - Starfall

---
*"A century of universal decay.
In cyclotrons nuclei are split
souls are split,
sounds are split
insanely." (Liubov Sirota)

Невидими градове

Понякога ужасът се излюпва от светлината,
от студената безстрастна виделина, в която подгизва утрото.
Вечният ден,
в който никой не тръгва на работа,
защото всички часовници са спрели
и шосетата мълчат, с диви треви в пукнатините,
а слънцето е разбило лъчи в изронения асфалт,
заличило е
стрелките по крайпътните табели

денят,
в който улиците пустеят като след апокалипсис,
макар че по масите още димят чаши,
а някъде се чува забравен транзистор
и се блъска ехо от смях

денят,
в който продължавам да дишам само аз,
с фотоустойчиви хриле,
най-после с истинско доказателство за самотата си,
такова, че няма кой,
няма никой,
за да го оспори...

Сега и завинаги
празните витрини връщат моето собствено отражение
- смътна въпросителна във вечния сън на всемира -
и чакат ново съзидание
върху стерилната като пустиня повърхност на ума ми

Да,
понякога
ужасът гнезди в светлината
и оттам се излюпват малки бляскави неизвестности
в незименната яркост на всеки Първи ден,
когато всичко е възможно
и всевъзможността трепти в хиляди колебания,
преди да се разлети на пеперуди с ослепителни ефекти...

Понякога си измислям теб
в първата сцена на съществуването;
ти,
който държиш здраво ръката ми
и хвърляш животворна сянка,
и изглаждаш с думи острите стъкълца в нозете ми,
но твърде скоро
лъчистото изличава образа ти,
за да изчезне в невидимите градове,
изгубени до един,
до един
сред потъналите в мрак,
недостижими
лабиринтни градини на безкрая.

Атлас на сенките

Залитам често в мокрите спирали
на мътните водовъртежи.
Понякога из тях цъфтят корали
и наедряват противотежести.

От тъмната енергия по залез
се раждат добродушни таралежи.
Бодлите им проблясват тъмно-алено
и улиците засветяват нежно.

Опасани с дантели-водорасли
колоните трептят в зелена мрежа.
Понякога в пукнатините паля
подгизналите клонки на надеждата.

Залитам често в мокрите квартали,
които в дълбините се процеждат.
Атлантис зеленясва в моя залив,
но никой под водата не поглежда.

Приказки от Края

Поиска ми приказкa,
Скитнико...
Такава,
от която раните зарастват,
а треската се процежда безсилна
по мокрите ти коси.

Приказка,
с която да достигнеш звездите по студения кобалт на небето,
дори от онази почерняла твърд,
осеяна с обгорели метални птици.

Поиска ми приказка...
Много, много отдавна,
тази, която никога
не успях да подредя докрай.

И сега те губя, губя те,
мил звездни скитнико.
Рано призори
в премрежената сивкава дрезгавина
клепачите ти с цветовете на войната
изгарят под пръстите ми.

Колко нощи на колене шептях безсмислици
на ъгълчето на прокъсания ти сламеник.
Кашлях,
но думите все не идваха на устните ми.
Давех се!,
а гласните ми струни се късаха от ужас.

Колко нощи извайвах онази приказка,
в която мракът избледнява,
а под дланите никне млада трева,
а камбанният звън отеква като нежна песен,
като звънка вода в бистрото на очите ти...

И сега, когато в сияйната тъкан на света
остана само една нишка,
а по небцето ми все така умират крехки новите думи,
а ти бълнуваш несвързано в ръцете ми,
безумно и неутешимо,
с пронизано отдавна от край до край сърце,

сега
разпилявам сама себе си на съставните си срички,
онези,
преди които не ме е имало
онези,
които държаха здраво формата ми
да не се разпадне

и там,
накрая на Всичко -
на ъгълчето на тъжната ти постеля,
на прага на времето и
по ръба на битието
в перифериите на въобразимото
и в сенките на хилядата и едно сътворения

отхвърлям всичките си уморени същности
и само
и единствено
безкрайна
приказка
за теб
съм

borderline and personal

Тази сутрин си тръгнах.
Пропълзях по стените.
Запилях се зад ъгъла.
Завалях ситно, ситно

да измия онези
замъглени витражи,
да с-валя греховете
в локвички по паважа.

Да измокря крадеца
и героите даже,
да пречистя слепеца
в мене стар и прокажен...

Но ме стрелна студено,
в прашен вихър отнесе,
хипнотично вретено
Станах тъмна и есенна.

Станах сива от сънища
мътни и непробудни,
със разкаляни пътища
и с врати изкорубени.

Капех все по-накриво,
да не падна опитвах
в тази сутрин мъглива.
И сълзях ситно, ситно.

Приказки от Безкрая 4

Толкова са дълбоки очите ти,
толкова неустоими,
притеглят душата ми
като дъно на шепнещ кладенец

спасяват ме само заскрежените бримки
на плетения ми шал
- нишки прогнила вълна
от първите дни
на Живота

край изоставената завинаги къща
стърготини се посипват
в пукнатините на плочите,
студът се просмуква в костите ми,
посиняват босите ми нозе,
мирис на догоряло дърво
пропива въздуха

от зейналата врата
зад която прелива тъмна бездна,
никой няма да излезе
и никой -
да пресече последната черта зад стобора
на въобразимото

(там, където всичко е замръзнало в спряло време,
мога да размествам плочките на съзиданието,
да ги пренареждам
със събрани пръсти
като парченца от калейдоскоп,
като призрачно домино,
като магически конструктор
от заключения шкаф
на Татко,
мога, но...)

твърде рано започва студът,
твърде дълго ...
а на двора снегът става дъжд
и последните дърва подгизват и гният,
заедно с прокъсаната дреха на раменете ми,
заедно с последната ми спасителна мрежа

толкова са дълбоки очите ти
толкова...,
че докато падам забавено в тях
виждам
обратната страна на света
да ридае

Цветен апокалипсис

Някой ден ще сме вятър в полето
или слънце под сенките дремещо,
край ограда, строшена от цвете,
зад бодливите мрежи на времето.

Някой ден ще примигне света ни,
като образ в екран ще присветне,
и тъмата по черните рани
ще зарасне с цвета на небето.

Ще разлистят гори градовете,
макадама вода ще залее.
Вместо в тъжните сиви четки
ще проблясва земята в зелено.

Улиците ще станат алеи,
а крайпътните лампи - дървета,
в самолетните писти ще греят
ярки макове под колелетата,

от стоманата жито ще зрее,
от бетона ще никнат лалета.
Някой ден даже мракът ще пее,
раздробяван от цветна комета...

Като сънища в блян изтъкани
ще са дните ни в крехката вечност.
А по тихите росни поляни
ще се раждат зелени човеци.

прашинка в ръката

пръстта ухае на сънища
там, където стъпките ми застиват във въздуха
луната се натрошава под миглите,
на лунен прах
крехките стъкълца сега парят
като песъчинки, забити в капилярите
тялото ми е стъклена клетка за пеперуди, но
въздухът меко се пропива от теб,
с всеки твой дъх упояващо пропадам назад
сърцето ми вече отброява такта
на часовника с разбити стрелки,
който върви в просъница само в твоя дом,
през мъгливия тунел на сумрака
стените се кривят колебливо, но
в слепоочията ми бълбукат капчици от съня ти,
отвориш ли устни, отново мога да дишам
а във вените ми пулсира ритъм от онази нежна мелодия
с аромат на кестени,
перлени капчици дъжд,
облачни ноти в небето,
хлип в пелена от мъгла,
клони с размити листа-светулки...
вдишам ли те,
ставам прашинка в ръката ти