Ендвил

Там има все повече нищо.
Хрупкави свлачища по ръба,
разполовени къщи,
пътища, отхапани от тъмнината
срязани в мрака мостове,
разтопени като тъмен крокан огради,
размекнати дървета...

слънцето горе е стегнато
в усмирителна роба от облаци
а долу се издължават чертиците
на графитени улици без имена,
облечени с чадъри и шлифери...
понесли куфарчета
тъмни като нощ,

индиговите сгради по края
са олющени многоетажни рафтове
на архив с пожълтели прозорци
а настоящето е замряло
като застинал здрач във въздуха,
добил плътността на дъжд,
на мастило
по тъжните листи на плочките

сред сенките на чуждия дом,
в който съм се свил за през нощта,
пълзи лунната светлина на самотата
в онази точка, в която изстива вселената
а огънят на духа гасне в космичен прах,
и се превръща в гравюра

тук няма да чуеш вик
няма да видиш сълзи по бузите
никой няма да посегне за удар
нито за обида
нито за милувка
никой няма да похлопа на вратата ти
нито да я разбие,
няма да разбие сърцето ти,
нито да похлопа по него

те са мои далечни братя,
онези, в които бавно-бавно се превръщам,
докато търся път назад
към зеленината на вътрешните земи

ти, който четеш думите ми,
не подценявай слънцето,
пропълзяло сутрин по перваза ти,
нито зелените поля, препускащи в далечината,
нито пъстрите цветове на живота,
преливащи в градините;
мислите без тях свършват всичките...
свършват като мен,
в
Ендвил,
Градът на всички краища.