Приказки от Края 2

С грохот се срива огледалният бент на спомените,
посипва нощните улици с хрупкави стъкълца,
забива мозайка от ярки прозорци
по стени от разнебитен мрак

бавно гасне звездният квартал...
в последния ни дом преди края
арките на вратите приличат на обърнати луни

ръката ми е още в твоята,
умореният ти дъх
опиващо натежава в косата ми,
усмивката ти топли раменете ми,
а погледът ти...
о,
погледът ти
покълва дълбоко в зениците ми,
плъзва по всички алвеоли на душата ми,
и нищо друго няма значение,
нищо...

бил ли си,
или умът ми,
отдавна отлъчен от сборището си
вещер,
те е създал от кръпки сънища,

или лудостта ми,
с хищните зъби на жаден за кръв звяр,
те е изтръгнала с хрущене
от вените на небитието ?

Спи лабиринтният град на спомените,
тъмносивите улици долу
са проходи към други светове,
но тази нощ се рушат под клепачите ми,
докато ръката ти
бавно гасне в моята,
а лунната светлина изличава миглите ти

искам да избледнея редом с теб,
да те последвам
в отвъдното на всички сънища

но толкова тежа тази нощ,
че докато падам
само огледалото насреща
в напуканата
от юмрука ми
сребриста паяжина,
само огледалото
сега
ме лови

(бил ли си,
или...)