Невидими градове

Понякога ужасът се излюпва от светлината,
от студената безстрастна виделина, в която подгизва утрото.
Вечният ден,
в който никой не тръгва на работа,
защото всички часовници са спрели
и шосетата мълчат, с диви треви в пукнатините,
а слънцето е разбило лъчи в изронения асфалт,
заличило е
стрелките по крайпътните табели

денят,
в който улиците пустеят като след апокалипсис,
макар че по масите още димят чаши,
а някъде се чува забравен транзистор
и се блъска ехо от смях

денят,
в който продължавам да дишам само аз,
с фотоустойчиви хриле,
най-после с истинско доказателство за самотата си,
такова, че няма кой,
няма никой,
за да го оспори...

Сега и завинаги
празните витрини връщат моето собствено отражение
- смътна въпросителна във вечния сън на всемира -
и чакат ново съзидание
върху стерилната като пустиня повърхност на ума ми

Да,
понякога
ужасът гнезди в светлината
и оттам се излюпват малки бляскави неизвестности
в незименната яркост на всеки Първи ден,
когато всичко е възможно
и всевъзможността трепти в хиляди колебания,
преди да се разлети на пеперуди с ослепителни ефекти...

Понякога си измислям теб
в първата сцена на съществуването;
ти,
който държиш здраво ръката ми
и хвърляш животворна сянка,
и изглаждаш с думи острите стъкълца в нозете ми,
но твърде скоро
лъчистото изличава образа ти,
за да изчезне в невидимите градове,
изгубени до един,
до един
сред потъналите в мрак,
недостижими
лабиринтни градини на безкрая.