Малка нощна тишина

дъхът му в хладината на липите,
по нейното ожулено коляно...,
сред всички тия стъкълца забити
по тъмния асфалт, където лампи,
с разбитите зеници на очите си,
събаряха безчет мъждиви криви ...,

дъхът му в яснотата на нощта...,
когато глух провлачен грак на птица
приспиваше проплакала врата,
попиваше чертици от сълзите и ...,
и сипеше повяхнал цветен сняг
по пейките със летви поизтрити,
по спящата след зноен ден земя
от мириса на лятото пропита,

дъхът му, който - топъл нощен вятър,
подхванал лунни късчета хартия,
и прах след дъжд, и скърцащи листа -
замираше оплетен из косите и...,
и който по извивките на лакътя
прокарваше трептящи тънки линии...,

дъхът му, като етерна завивка,
накрая я обви във тишина,
а после до една стопи звездите.