Millevilles*

Тук пътищата просветват нощем
сякаш в тях са вдълбани
сребристи формички от звезди.
Всичко трепти по-различно - 
и дълбочината на звуците,
и светлината в очите.

Тук гарата вози по всички направления
на времето
и пространството;
денем по перона кълват слънчеви птици,
треви се полюшват лениво,
вятърни кончета скачат по траверсите.

Тук често слизат объркани пътници,
пристъпят колебливо край коловозите,
устните им леко помръдват,
като че нещо броят и пресмятат,
а резултатът е винаги
безкрайност.

Тук няма други посрещачи,
само изкривена пиринчена табелка
"Милвил",
Хилядоград -

В дъждовните утрини
от мъглите прозират хиляди градове,
в локвите се менят причудливи гледки,
пътищата се губят в слаби вероятности,
придобиват тайни посоки...

Тук единствената карта е най-красивият сън,
а единственият компас -
сърцето.
-

*"хиляди градове" (фр.)

Приказки от Безкрая 5

Събуждам се преди хиляди години.

Светлината на слънцето

е ослепителен игленик,

пронизал тъмния подземен свод.

Тихо е,

няма стъпки, нито гласове,

не още.

Има само невидими паяжини,

скрити капани,

утаил се звезден прах.

Събуждам се една от тях.

По устните ми вибрират непознати думи,

сърцето ми е глинена плочка

със златист клинопис.

Събуждам се толкова отдавна,

че костите ме болят

от обратния бяг на времето.

А душата ми още се бави.

Не ме е страх.

Ето, в храма горе отекват първите стъпки,

надига се първият небесен химн.

Ето някъде вън

подвикват търговците на жива вода,

разказвачите на приказки,

майсторите на сънища.

Трябва само да отворя докрай очи,

да съблека оловната броня на съня

и разпадащия се мръсносив саван,

да ги последвам.

Събуждам се преди хиляди години

с натежали от сън клепачи,

плътен прах покрива всичко,

слънцето е оптична илюзия

седем нива под небесния храм,

костите ме болят от обратния бяг на времето

но това е нищо, нищо...

Усмихвам се в мрака

с натежали от сън клепачи,

с прашни слепоочия,

с пресъхнали мисли

и само чакам,

само чакам да дойде душата ми.

Пясъчни писма

Свещицата в дланта ми изгоря;
отвъд настъпва тежко тъмнината.
Последната войска не оцеля -
разпръсната лежи на вятъра.

Сред пясъка приплъзва се нощта,
засипва бавно плитките ми стъпки.
Изстивам; и облечена в студа,
писмо ти пиша докато изтръпвам.

Наивният ми ум не издържа,
той лесно се предаде на лъжите
- онези сладки думи на врага,
които гладко бронята пробиват.

Хартиен воин съм аз, не го разбрах
преди в прахта пустинна да се срина.
Сега очаквам хладна пустота
с безцветните си пръсти да ме стигне.

Дори да дойдеш и да ме съзреш
- кънтяща куха статуя без име,
дори да ме докоснеш със сърце,
дори с душата си да ме обвиеш

от мен, под натежалото небе,
- размекнал се топаз в отровно вино,
от мен, зад пожълтялото лице,
ще видиш ти единствено пустиня.

战北野攻城

Сценични фрески

Дълго се процежда сутринта
в моите премрежени клепачи.
Вън денят набира светлина,
лепне по кулисите на здрача.

Улицата с чисто нов декор
готви се за следващото действие.
Птиците нареждат своя хор.
Хората - нареждат пейки.

Дълго ме подмамва сутринта,
скърца със метлите по паважа.
Само още малко да поспя,
сигурно ще ме подмине даже

и ще спре до нечий друг живот,
в рехавите сенки на перваза;
в щрихите на прашното стъкло
ще изпише празните си фрази,

докато навън расте денят
и се умножават минувачите
в шумната пиеса на града,
в древната игра на смях и плач...

(Само още малко да поспя --
и ще ме забрави разказвачът.)

Мотел на края на света

Най-най-първо бе слънцето в пукнатия прозорец.
Заслепява ме дълго... непонятно говори.
Лекомислени изгреви в безпорядък ме будят...
А най-първо бе слънцето - ярък рой пеперуди.

Те засипват косата ми, не със блясък, а с лудост.
На лицето ми хвърлят ослепително було.
Някой счупил е нощем всички евтини щори
и сега с пламък утрото хлопа да му отворя.

Ала ставам сънливо и със мрак от умора
се препъвам към ъгъла, без да гледам нагоре.
(Някой скъсал е нощем, в страшен пристъп безумен,
всички нежни утехи и възвишени думи.)

В лабиринта от листи по мокета отровен 
стъпвам с някаква крехка, много крехка опора,
в този ден изкривен и отдавна изгубен,
а светът се топи в ярък рой пеперуди.

-

Fringe

Амбървил

Толкова сутрини
запотените стъкла на кварталното кафене
размиват собственото ми отражение,
клоните на отсрещното дърво
се огъват в изумрудени въпросителни,
напуканите плочки на тротоара
нашепват неясни думи

ала не е тайна
не е
има и други светове,
стаени в сянката на широките ми ръкави
в щрихите на препълнената ми чаша
в кръговрата на утрото

подмамвам сама себе си
с потракване на лъжичка
към пукнатините на безкрая,
а илюзиите ми нямат край

имам и звездни карти,
координати от сънища
но кому са притрябвали, кому?
в тази бетонна пустош
в тези сиви,
застинали край световете пейзажи

между всеки две спирки
вдишвам дълбокия слънчев въздух
пристъпвам с разшити обувки
край разместените безобразно пътни знаци
търся път
към столицата на човешките светове
към звънтящите зелени трамваи

толкова сутрини
пеещите стъкла на кварталното кафене ме будят
и не помня къде съм
в джобовете ми подрънкват ключове от чужди врати
шумолят непознати адреси

подмамвам сама себе си
към прашните ръкави
на старите кръстопътища
и илюзиите ми нямат край

Апокалипси 2

Последен ден от края на света.
На улицата се препъва зомби.
Прокъсан вятър вие из града
с разбитата количка на бездомник.

Сирените издъхват в тишина.
Догарят птици в пламналите храсти
- не феникси; машини от метал -
просветват в тъмнината и угасват.

Отдавна на прозореца стоя.
Вън всъщност няма никаква опасност.
Помахва край отсрещната стена
усмихнат клон в отломките пораснал.

Проблясва в мрака шепнещият прах.
Там сенките мутират безопасно.
Но вътре зад стъклата на ума,
облъчени, жестоки, неподвластни,

надеждите надигат скърцащ глас,
протягат пръсти в тъмните тунели.
Повярвали в безкрая на света,
и в края му дори не са умрели.