Под стъпките ми нищото се рони

Отдавна изоставен е града
след най-последния апокалипсис.
Колите са черупки от метал
а хората ... от хиляди години липсват.

И е смълчано сякаш след война.
Водата е пресъхнала в чешмите
Прозорците страхът е заковал.
По дворовете се въргалят дрипи.

По пътищата - сламени валма
танцуват под прокапали балкони,
край мръсните витрини се тълпят,
поспират пред табелките "Затворено"

Разбърканите срички "та-мо-са",
отнякъде в нозете ми съборени,
в останките от вестник шумолят...
На ъгъла на храма някой моли се.

Край праговете лъхва хладина,
със мириса на дълго съхнещ корен.
На ъгъла на храма някой моли се.
Под робата му - страшна тишина.

И сякаш ме зове безплътен глас
в далечните прохлади на простора,
но улиците нямат имена,
но улиците здраво са затворени

към ъгъла на срутения храм
към ъгъла, където спи умората,
а през деня проплаква лудостта,
(където невъзможно е да има хора !)

там някой, със качулка на поклонник,
със страшнотиха роба на монах,
най-чистата сълза за мен проля...
Стените на света ми се зарониха.