Забравени

Две стълби, поизтъркани от времето,
две шепи пръст до храст от диви рози,
вратата стара с цвят на диви кестени
и тъмните решетки по прозорците.

Не помня ясно как от тук си тръгнах,
прекрачих прага право към дъжда
и с всяка моя крачка ме облъхваше
смразяващ на забравата дъха.

Тук всеки ден поспирам с поглед втренчен
до бялата пропукана стена...
Но нямам смелост вътре да погледна,
по клепките ми мокри лепне страх.

И нещо чакам. Ти да спреш навярно.
Че камъчета пукаха в нощта
под стъпките ни... Помня, бяхме двама
преминали вратата на света.