вторник, 8 юли 2008 г.

Онези мигове

Застинал миг, замръзнала въздишка
и болка от несбъднато завръщане.
Кошмари със привкус на диви вишни,
протекли по парчета мисли мъртви.

Спасяват ме понякога цветчетата
поръбили златисто пътя в нищото;
листенцата, осеяли пътеката,
застилаща покоя към очите ти...

и странното вълшебство на завесата,
покрила огледалото във нишата.
Когато леко в мрака се отмества,
прозират малки ъгълчета истина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога