Понякога сънувам

Понякога сънувам, че политам.
Крилете ми са здрави тънки нишки,
придърпващи ме ниско под сърцето,
обвързали съдбовно дъх със камък.
Очите ми са тъмна неизвествност,
оловносив залита хоризонтът,
луна - три четвърти, звезди - огромни,
помахват долу къщите унесено.
А лампите на улични фенери
са моите еднички нощни спътници.
Далеч преди небето да разсъмне,
в мига на най-дълбока тишина
когато даже времето замлъква,
притихвам върху дремещата кула
на градския часовник. Наблюдавам
как нежно спи душата на света,
по вените и как тече роса,
във утро как тъмата преминава...
И тихичко сънувам, че съм сън.