Dollhouse

...и покривка на червени квадратчета.
По белите стени трепкат
оранжево-златни отблясъци -
слънчеви зайчета. Моите
нови
домашни любимци.

Тежката черна стрелка на часовника
прещраква напред-назад,
напред
-назад,
вечност, две, три...
Пронизала е сегашната минута...

(Самотни бележки по синьото на хладилника:
- "Сънрайз", текила
- "сън ли е?"
- "съм ли?"
- "…сметанови кексчета"
- "Сметките!"
- "ссмелост… да се науча да плувам")

…Пронизала е сегашната минута!
със звънтенето на рапира.
В трепкащия капан на времето
идваш и си отиваш,
идваш…
и си отиваш,
примигващ печално образ
по шахматния под
на ярката ми
кукленска
ретро-закусвалня.
Странно е как го правиш, странно е
- вратите тук
нямат изходи.

Надявам си,
сламено-русо,
една след друга,
ослепителните усмивки на мама
и влизам в пухените й пантофки,
стил vintage.
Сядам пред лъскаво-червената чашка с кафе.
(Мащеха, Мерилин или Ева?...)
Намятам възголям пеньоар на цветчета.
Сред снежнобелия лабиринт
на бабините дантели,
край металната кутия за захар
(“Bienvenue à Saint-Tropez!”),
чернее подканящо,
гъста,
утайката на вероятностите
("…да... се науча да плувам".)

Там и само там,
в златоносния пясък на дъното
търкулнало се много, много отдавна,
невидимо за чуждо око,
лежи детското ми ръждиво ключе.
"За всички врати
към Безкрая".