Ръката му в метална ръкавица
протяга пръсти – сребърно ветрило –
към сянката, където съм се скрила,
загубила отдавна вяра в рицари.
Той сякаш вижда право във душата ми.
По плаща му пробягва лунен блясък.
Навреме идва. Краят на скалата
към бездната си тъкмо ме поднася.
Залитам. A ръката ме улавя,
подхваща ме със длан от звездна свила
и някаква незнайна древна сила
обратно на земята ме поставя
с въздишка лека; после се размива.
Остава само блясък там, където
по кожата ми звездни драскотини
чертаят отпечатък от небето.
Това е същият човек от "Краят на думите".
ОтговорИзтриванеСамо че тогава - "Във онзи малък град без точно име.", реално е присъствал в живота ти, а сега е (да кажем) на по-заден план. Тогава е бил рицар - вероятно от Ордена Тамплиерите, т.к. името е френско.
Разкошен изказ, ювелирно подбрани и подредени думи в типично твой стил - преживяно, усетено и описано с много дълбоки чувства и емоция!
Хубав летен август ти пожелавам - твоят специален месец :)
Само ще кажа (за да ти разваля романтиката може би;)) - Винаги присъства, на една ръка разстояние, и все толкова недостижимо далеч е, моят огледален образ.
Изтриване