на мама
Градът лежи на дъното на кратер
- потрепващо гигантско насекомо,
заплетено в размекнатия залез.
Не искам призори да го оставя,
да тръгна към студа на хоризонта,
а стъпките ми да пропадат парещи.
Градът кипи във мен от сутринта
с канеления аромат на спомени,
изпаднали на пода от покривката,
а аз си тръгвам сред умиращ цвят,
с издайническа слабост в коленете
и с нещо тъй подобно на обичане,
но също тъй прилично на печал...
Градът тежи, като солена капка,
заседнала в небето на очите ми,
където раснат градоносни облаци;
не искам призори да го оставя...
но толкова нагарча вече изгревът
и толкова приличам на бездомница,
че морските му ширини ме давят.
Градът се претопява кротко в сянка,
под шепота приспивен на тополите,
в напусната от живите градина.
Не искам призори да го оставя,
но стъпкте назад отварят рани,
(но чайките в небето стават врани)
и там където сянката е минала
и тихо е поела сред листата
градът се преобръща
бавно
в болка,
а слънцето пропада под земята.
*
Styx - Boat On The River
Много е тъжно това и дълго се въздържах от коментар, защото е много лично. Връзката майка и дъщеря е тема колкото сложна, толкова и всеобхватна и необяснима. Истината е, че децата наследяват някакви физически качества от родителите, но духовно може да са много различни. Тогава раздялата и поемането по свой собствен път са неизбежни. Всъщност, нямаше да коментирам тук, ако не беше изтрила Dollhouse. Защо триеш себе си, момиче!? :)
ОтговорИзтриванеНе трия, само върнах Dollhouse в режим чернова, за да го преработя:) ... А в горното стихотворение... видът раздяла е малко по-различен и подсказан, метафорично, в песента на Styx.
Изтриване