ехо

Аз оставям следички от малки вълни
по соления гръб на живота
а във мен есента невралгично боли
и се впива със старчески нокът.

Не е лятно небето; и гневно бучи,
а морето е все по-свадливо,
и потъва в така отеснялата шир
моят фар с разнебитени изгреви.

Избледняват полята с мечти на дете
и със цвят на покълнало щастие,
ако можех навярно бих спряла до теб
да прошепна - виж как съм пораснала.

Но не мога; и хладният ръб ме зове
на тревистото плато, където
в мен крещи пеперуда с ранено крилце,
а скалите премазват я с ехо.

Lothlorien The Black Cat

Левиатан

Такава нощ... Без капка светлина.
В която са звездите неизвестни.
В която са угаснали слънца.
А камъните се надигат бесни.

В която по первазите свистят
изстиващи отломки от луната.
А горе по небето блъска мрак.
И смътна хипотеза е земята.

Такава... Не е нощ. Левиатан.
Очите ми за другото са слепи...
И може би дори това не знам.
И може би съм малка черна бездна

в търбуха му. Без никакви звезди...
(Навярно до едничка са измрели.)
И трети ден е нощ; а в мене взрив
расте. А на четвъртия ще тресне.

противозалезно

По скосените стъпки на здрача
сипвам капки златиста боя.
Правя миглите си да плачат
не сълзи, не вода.. Светлина.

Тънък наръч лъчи разпиляват
разкривени жалузи. Горят.
Обикаля ги, мърка, прозява се
кремав залез на рижи петна,

а прозорецът цял е във вадички
от изтичащ по рамката ден.
Сивотата в очите ми дави.
Но нощта ми ... едва ли ще спре.

психе

понякога светлото ми аз се полюлява леко
на милиметри под вълните
с тюркоазени сияния по пръстите
и песъчинки в косите

мидите тук отглеждат нежно
късчета огледални заливи
и връщат тишина

не ме карай да изплувам,
не още
виж
заседналия в плитчините
циферблат на времето
с водорасли-стрелки
и натрошени на ситно минути

остави ме да се разливам бавно
а клетките ми да се пълнят със сол
да фотосинтезирам небето
във всички нюанси на синьото
като причудлива морска жрица
със сапфирена кожа
на цвете

остави ме да измислям бъдното
грамче по грамче да наедрява в дланите ми
да се раждат хиляди утринни вселени
натопени в топло мляко и препечени до златисто,
с намачкани от щастие сатени
със взривен в цветното пух
с преобърнати чашки и чинийки
по дантеленото на изгрева

остави ме да извайвам с пръсти идното
това, което никога няма да бъде
но расте тук, на милиметри под водата
където и само където
под яйчените черупки на пяната

съм спряла да дишам
напълно
и заедно с мен
е спряло
(дори рачето,
дори Ти
дори...)
всичко

Милост за слепите птици

Всяка стъпка раздира, всяка стъпка боде.
Тъмнина е и има в тъмнината море.
Плисват звуци-сирени, блъсват звуци-скали,
а под вятъра ситен, ситен пясък шепти.

Всяко вдишване пари; не, не пари - боли.

Тъмнина е и има в тъмнината вълни.

Не, не вижда къде е. И не вижда къде
над брега е безкраят; и безкраят зове.

После чува прибоя, и разперил криле,
ту залита на пръсти, ту замахва с ръце.
И по спомен за птица, той притваря очи
и започва да вижда. И полита почти...

Под стъпките ми нищото се рони

Отдавна изоставен е града
след най-последния апокалипсис.
Колите са черупки от метал
а хората ... от хиляди години липсват.

И е смълчано сякаш след война.
Водата е пресъхнала в чешмите
Прозорците страхът е заковал.
По дворовете се въргалят дрипи.

По пътищата - сламени валма
танцуват под прокапали балкони,
край мръсните витрини се тълпят,
поспират пред табелките "Затворено"

Разбърканите срички "та-мо-са",
отнякъде в нозете ми съборени,
в останките от вестник шумолят...
На ъгъла на храма някой моли се.

Край праговете лъхва хладина,
със мириса на дълго съхнещ корен.
На ъгъла на храма някой моли се.
Под робата му - страшна тишина.

И сякаш ме зове безплътен глас
в далечните прохлади на простора,
но улиците нямат имена,
но улиците здраво са затворени

към ъгъла на срутения храм
към ъгъла, където спи умората,
а през деня проплаква лудостта,
(където невъзможно е да има хора !)

там някой, със качулка на поклонник,
със страшнотиха роба на монах,
най-чистата сълза за мен проля...
Стените на света ми се зарониха.

недосънувани оазиси

полираните плоскости от полусянка и полусветлина
профилите изляти от бетон
масленозеленият оттенък на плочите
клетките по ръката ми
не са мои

зад ъгъла на гладката стена
зад арката в хлътването на коридора
край неизвестно цвете
от чужд свят
най в дъното
се крие окончателната форма на страха ми,
лейди Джесика

има точно пет стъпки
и няколко допустими реалности разстояние
до сенчестата хладина
от която ще ме сграбчи ужасът
в образа на моя най-лош дубликат

или няма

оттатък звънтящата кристална завеса
сълзИ запотеното стъкло
на гарафа с леден чай
източва дим недоизпушен камел
търкалят се парченца канела
но столът се извръща празен

зарязани са вън от векове
нечии разпилени кервани
а наоколо
като в рисувано филмче
ми се усмихват
синеоки камили
и цвилят към мен
"господарю, господарю"

знаех си

Порой

Рукна дъжд. Сякаш бездна пробита
над площада изсипа безкрай.
Само миг. И небето се плисна.
После долу земята преля.

Сякаш тъпан с разпрана мембрана,
сякаш мях, издълбан с остър меч
се разтвори небето, раздра се.
И кръвта му тече ли, тече.

Вече къщите странни са кораби.
Зад прозорците няма земя.
И небето го няма. А хората...
Всеки Ной във ковчег се е сврял.

Тъжни мачти са горе антените
с неушити все още платна.
Всеки камък от влага е бременен.
Даже въздухът вън е вода.

И зад мътната плът на стъклата
аз очаквам отавдна да спре
този летен порой непонятен;
тази липса на суша в море.

После дълго изплуват стрехите.
И утихва библейският страх,
че небето ужасно сърдито е.
А над къщите съхне дъга.

*

Замая ни сезонът на малините,
шумящ и сладък в топлите ни вени.
Реките златни, рано изкласилите,
виновни бяха с медния си шепот.

Подмамиха ни лъскавите мравки
и кошерите, слънчеви и прашни,
и пъстрите морета във тревата,
и пълните с нектари цветни чашки.

Виновни бяха ... тесните пътеки
възлизащи нагоре през листата.
Невинни бяхме. Просто ни отнесе
в гората тиха лудналият вятър.