Непоискано

Тъжна е старата къща под листите.
Твоите стъпки тъй липсват на прага и.
Вехнат цветята за мен непоискани.
Рони се глухо боята от рамките.

Аз не почистих строшените фигурки.
Нека напомнят на бедните скитници
- тук беше някога слънчева приказка,
с дъх на липи и на шепот в косите.

Хладен е старият огън в камината,
дето седи в този студ незапален.
Плахо край него заглъхват следите ни,
в полъх на вятър от тиха забрава.

Отвъд метафорите

Божественото е Дете, което помни,
какво е да си изоставен в мрак.
Как драскат остро мислите бездомни,
и как сълзят, и как кървят,
и как болят.

То няма да остави пеперудите
под стара нощна лампа да умрат.
Ще коленичи, ще прости безумието им,
ще плаче с тях, ще стане
звезден плач.

И ако някой Като Господ се разписва,
в среднощния регистър на мотел,
а сутрин безразлично се изнизва,
нехаещ, че мотелът
е Сърце,

то той е странник с тъмна самоличност,
поредният със етикетче: "Бог".
Детето знае: ключ не е Като,
измама е това, метафорична.

Ключето за сърцето е Любов,
(бездумна, невербална, нелогична...)
а другото са букви в кален ров,
а другото са само мъртви срички.

6:55 сутринта

Сега, когато сенките отстъпват
с напукания в изгревите лед,
под звън на тетива от скръб изпъната
и гърч в стрела, откъснала небе,

в крещящото среднощно на ръката ми
в задавената ярост на дете,
фалангите изпукват по местата си,
а пръстите изстрелват криво "не!".

Проплаква с писък сгърбеното утро,
под свисъка превило рамене.
А после от простора капе лудост...
не, кръв от слънце, срязано на две.

--
Audiomachine: Red Warrior

По реката

Ще протегнеш ли днес милостиво ръка?
Тъмнината заседна на моя бряг.
И докато завързвам на камък тъга
и докато пресипвам от гняв

и увивам сърце във тръстики и кал,
и се правя на бездна без грим,
от безсмислие пълен си ляга света.
После дълго, предълго не спи.

Не ме чакай във шепот на стара върба,
над иглички по черния път ...
Аз съм толкова мътна от нощния мрак,
И съм толкова болна отвътре.

De Profundis Clamavi - Charles Baudelaire

От дъното на бездната сърцето ми
за милост днес към Теб отправя жален стон.
Във мрачен тук съм свят с оловен хоризонт,
в безчестие и страх оплитат се нозете ми.

Шест месеца е нощ, покрива мрак земята;
шест месеца наред тук призрачен е ден,
по-пуста таз страна е от севера студен,
дървета не растат, не никнат и цветята.

Но няма по-ужасна картина на света
от слънцето жестоко, сковано от студа
от тоз безкраен мрак, от хаоса прастар

завидна е съдбата на всяка земна твар,
която тук потъва в безпаметна забрава,
тъй времето мъчително и бавно отминава.

Шарл Бодлер, "Цветя на злото"
Превод: мой (1999)
---
http://www.bacdefrancais.net/profundis.php

Нека е тишина

Тишина се посипва на прага ми
като есенен сняг от листа,
зад дървото прогнило е рано,
още първи зори. Но не спя.

Пред очите ми зрак преминава,
от накъсани клонки и мрак,
от натъпкани в клетки дъбрави,
от детенце в тъмница от страх,

с тежка крачка отмина, направо
във войнишка обувка, не спря,
тази моя отдавна забравена,
неизплакана моя тъга,

тези стегнати в ризници чувства,
този скършен в невинното ден,
тези трудни, измъчени думи ...
Извървяха се тъжни край мен.

Тишината посипа ме в бяло,
запулсира с беззвучно сърце,
и сега, имам право... изцяло,
имам право да стихна, съвсем.

И какво по-хубаво ...

... от това
да отвориш широко утрото в прозореца си,
и да му смигнеш леко,
без уговорки,
и без упреци,

от това в дробовете ти да се впият цветно
като грифонови нокти,
като ирисови игли,
хладните есенни благоухания,

от това да се отърсиш красиво като врабците,
да съблечеш с един замах,
като мръсна нощна дреха,
паяжините от слепоочията си,
духовете от сънищата си,
сенките от сърцето си,

да разчистиш всички рафтове и первази,
докато започнат да ловят правилно светлината,

да разместваш гледките в обектива на окото си,
както вехтите мебели в стаята,
да разместваш, разместваш,
разместваш,
докато ти се завие блажено свят,

а там, където зидът се е откъртил
и се е отчупила мазилката,
във вътрешния двор,
под скачащите водопадно лиственици,
край доверчивите в нозете ти гущерчета,
шумолящи в лабиринтите от скърцащи листа,

да си направиш празник от забравени слънчеви спомени,
от стари хвърчила и счупени влакчета

и какво по-хубаво от това,
и какво по-хубаво,
там, в светлосенките,
в меките сияния,
над мравките, полазили детската ти покривка за маса,
тип déjà vu,

и какво
по-хубаво
от това
без никакъв, никакъв
никакъв повод

да обичаш ?

sancta sanctorum

Ето ме,
стъпвам към теб внимателно,
да не разплискам
живата вода в ръцете си.

Златният съд в абсидата
не е самодостатъчен.
Трябват любовни пръсти,
да го прихванат.

Нося я от много далече,
отдавна спрях да отмервам
милисекундите
и милиметрите,
(твърде много)

сега дланите ми са схванати
очите размътени,

мокра до кости от бурята
нося ти шепа жива вода,
срещу огънче от
усмивка

тук гората е тъмна.
Тук гората ми няма изходи.

мъгливо

... и всички други неща,
които искам да направя,
докато сълзя боса
сутрин
върху измитите от дъжда греди

дървото им е студено и чуждо
със жилки отдавна накъсани,
с възли отдавна изгубили древното си знание,
то скърца с проядената си сърцевина,
в очакване да го подпали слънцето,
да го обгърне с медните си зеници,
да го опари до болка

връхчетата на пръстите ми са леко посинели
(да се грижа за себе си, казваш...),

Ти някога виждал ли си
как мъглата се грижи за себе си,
когато долу, край моста, камбанарията от бял камък
отмерва точно шест,
как се вие
воалът й
около тихата шестоъгълна основа,
как слиза до реката

там има едно тъмнозелено пристанче,
забравено от лодките,
с полюшващи се хартиени фенери по края,
пълно с млечнобели лилии,
с неизвестности, спотаени на дъното;
нали си чувал сутрин песента на остарялата вода,
докато слизаш по хладните стълби,
докато хвърляш снощни трохи на хвъркатите,
или просто си търсиш камъчета,

нали си дебнал преди това, още в пет
онази мъртва секунда в плътта на света,
когато клетките му се смълчават натежали,
докато новите звуци назряват за идния ден,
а цветовете - за новия изгрев,

не си ли се страхувал, че слънцето никога няма да изгрее
заради твой знаен или незнаен грях,
не си ли принасял в жертва съня си
с обсидиановото острие на безпокойството,
за да се събудиш точно в пет
и да се покаеш
за всички онези неща, които си искал да направиш
но си ги оставял сгънати някъде
из прашните си килери,
в глупавия си дрешник,
сред обитаващите
тавана
призраци

остави ме,
не ми пречи,
не ми носи шарени наметки,
топли чаши
и меки килимчета,
остави ме да треперя,
да се изтичам мъгливо,
докато чакам първите изострени до блясък лъчи
да ме порежат,
да ми простят,
да ме помилват

---
Future World Music : The Magic Forest

Заличаване

И съм ничия, ничия, ничия ...
мъртво зрънце по сивия склон,
празна рамка от срязани снимки,
прекатурен в градината стол,

къси стъпки по твоите стълби,
непотърсен в антрето ти шал,
бледи щрихи от зъзнещо слънце
по изрядно изпънат чаршаф,

аз съм празното място в ръцете ти,
недокосната чашка с кафе,
драскотина по фигурка с лебеди,
очертващи спряло сърце,

аз съм сухото място в лехата,
непотребната купчинка пръст,
разкривени петна по стъклата ти,
и треска от прозоречен кръст.

Ставам тиха, по-тиха от сянка,
от тревичката, смачкана с гняв.
Липсвам страшно. От мене остана
само вехнещ под шумата цвят.

www.youtube.com/watch?v=TqMMikM-xoY&feature=related

перушина

Три стъпки до върха на пирамидата,
надолу се търкалят
камъчета,
ти просто се вкопчи, като тревичката,
и в процепите хлорофилно враствай.

Пусни си само шапката,
да пада
със царевичното човече в тебе,
мисли на нахуатъл,
водопадно,
докато се надигнеш и прелееш,
изхвърляй гордостта да съхне хлебна,
намачкай облаците
в кактусово вино,
увивай се в зелени йероглифи,
утихвай, изтънявай и олеквай.

Помилвай тази малка синя птица
която си отглеждаш във сърцето,
и нека ти избива перушина,
по онзи цветен клей
на раменете,

И нищо, че ще плесне във нозете ти
разлютен змей с опашката си,
бесен...
и смъртно ще те повлече след себе си.
Ти вече си обсебен от крилете,
свръхнежен бог,
с лазурното пропит си.

Ще скършат твоя опит за летене,
ще падаш,
падаш, падаш,
падаш
падаш... падаш,

но с тебе
там, над юковите бездни,
да, с тебе ще се смъква
и Небето.

И избива ми сребърен рог

Аз не съм рентабилен залог.
Много пъти обърквах посоките.
И избива ми сребърен рог
и си чупех инато подковите.

Не, не съм състезателен кон.
Не ми зяпай ухилено кътника.
"Светлина"?, що за глупав шаблон!,
наречи ме така - и си пътник.

Запълни по-добре този ров...
Засади ми във него градина,
и ми давай на бучки любов,
като захарчета във виното.

Аз не съм... Подари ми звезда,
ако искаш за тебе да тичам.
Наводни хиподрума с цветя.
И поне до финала ... обичай ме.

храмът на тихата лудост

И аз съм там.
Като
богиня червенокоса на нищите.

В болезнената синева на очите ми
се давят уморени напеви.
Изхабени са от невинен смях устните ми,
порязанa е кожата ми
от счупените на парченца залези.

Покровителка на жалките и на безумните,
на онези, които се олюляват по разбитите улици,
със прогнили криле,
и пробити плащeници,
аз съм малка,
малка,

кой ще откликне
на моето собствено тихо отчаяние,
сега, когато е изчерпана
дарохранителницата ми с утехи ?

Кому да принасям жертви,
и да горя благоухания?
Чие име да обвинявам
за ужасите на безкрая си ?

Ще бъде ден, и нощ,
и ден, и нощ,
без притчи,
без вселенски смисли,

когато по закърпените ми накриво одеяния
ще се търкалят сълзи,
тежки като камъчета.
Ще се разнищвам тъмно,
а луната ще е само
поредното ми хлабаво,
изтъркано страдание.
Дори не медна монета,
дори не къшей хляб,
дори не копче.

Нима не виждаш, страннико,
ти, който стъпяш плахо,
че аз съм само
просякинята на входа?

Хвърли на прага приказките си за обич,
да не прекрачи вътре ни едно
нелепо вричане,
смили се само,
и изпей ми някой химн,
за лудостта,
преминала отвъд отвъдното,

не пипай плочките
със крайните ми истини,
ни свитъците с тайни формули...
и скоро тръгвай.

Защото стигне ли те нежният им шепот,
от утре с тебе
ще се случи
същото.

Приказки от Безкрая

През деня събираше топлина.
Попиваше слънчевите паяжини,
пълзящи
по прозорците,
по грапавините на фасадите,
по цветната матовост на стъклописите,
по филиграна на фонтаните,

после слизаше
по каменните улици на Никогея*
и дълго съзерцаваше тъкачките на пъстри платове,
бродировачките на дантели,
майсторите на глинени съдове,

наблюдаваше
как пръстите им променят материята
и как вплитат по малко
от себе си.

Събираше така, до здрач,
и препълнена,
и преливаща от светове
се завръщаше в многолунната хладина,
в трепкащата, призрачна зеленина,
обливаща нощем закръглените
ъгли на дома ѝ,
разрязваща на неравни многоъгълници
древните плочи на балкона,
фунийките на цветята,
горящи в тъмносиньо,
зениците ѝ...

с кристалното на очите си
оставяше сънни отпечатъци
навсякъде (по сингулар-...
... несигур-ността),
където есента можеше да е златна, вместо кална,
а зимата - сребърна,
вместо мръснобяла,
където всичко можеше да е нищо,
а нищото -
каквото поиска.

Тя беше крехка жена.
Нощем можеше да превръща стаята си
в нечия друга.
Понякога
край назъбени, надвиснали страшно
кулички от прашни книги,
босите ѝ нозе шумоляха,
по разпилени коректури,
скърцащи като хармониките
на счупени ветрила,

таванът се преобръщаше,
по стените се разливаше неоновата светлина
на крещящи реклами,
а тя, насечена от ивиците им,
се свиваше,
зъзнеща в ризницата си от плетен пуловер,
оставен там от ронещото се време,
и разлистваше бавно,
над зле осветената маса,
и разчиташе внимателно себе си.

Отпиваше на малки глътки
от
тишината на недоловимите линии,
от тънкостта на пропорциите,
от слабостта и силата
във вкаменелостта на думите,

от любовта на елементарните частици
и студенината на разпада...

секунди
преди да заспи,
и да засънува

утрото.

----
Фантастичен град, по Д. Зиндел, "Neverness", 1988.

Опожаряване на лято

Нещо болно умира във мен, нещо гневно се ражда.
Светлина от надупчен сатен и черупки от яр(к)ост.
Ескалира до драконов дъх в керемидени сажди,
после блъсва из черни жита, и ги смачква до бяло.

Дълго време пораства от най-безобидна мушица.
От мъчителен поглед, от пареща детска сълза.
Става жежко кълбо от искри, после огнена птица,
после - трясък и взрив, и горящ хоризонт от пера.

И виси по отвеси сега ситно пръснато лятото,
обгорено по пукнати плочи, до кости от цвят.
Медна есен от моите рани закърпва земята.
А небето проплаква над клади от мъртви листа.

Неовладяно

Този дом, с разкривени стени,
с подменени ъгли, с натежали греди,
с прегорели прозорци...
Този дом няма как да е моят.
Нито кривият зрак от лъчи, нито черните клони
от огън,
нито свитата в гърч светлина.

Няма как тази есенна болка,
няма как (няма как)
да е моята ...

Този двор разграден, с умъртвени листа,
с подивели лехи, с разпилени следи,
с прекатурени спомени...
няма как да е моят.
През нощта сляпа вещица тук е превърнала всичко във кал.

И дърветата,
сведени в края, тревожно превити,
съборени,
със пресъхващи сокове, раждали само ръждива печал...
и дърветата,
моя небрежна съдба,
моя липса на обич,
и дърветата там
не приличат
(по нищо съвсем),
не приличат
(повярвай)
на моите.

Пожали тази къща отмираща, с мирис на кестен и орехи,
тази скърцаща зад таласъмени стъпки безплътна врата,
от духа пакостлив на неживото лято отворена
пожали ги и тях, пожали,
но не викай сега, че са мои.

Този свят с подкъсени жестоко крила,
с вкоравено небе,
с изсушени слънца
и със ялови корени
не е моят.
Тази глуха трева, тази мътна роса,
този призрачен цвят
(мога дълго така...).
Сякаш някой безумен магьосник довлякъл е друга вселена,
и смачкал е моята.

Не съм аз този образ от бяла тъга,
сиво-синкави вени, безизразен поглед,
(о, моля те),
няма как да твърдиш,
(тази стенеща есен сред лятото)
няма как да твърдиш,
че са моите,

ти върви си
и тук остави,
остави ми единствено, в спомени,
тази сбита на края на стих,
и нестихваща,
(нежна)
отдавна открадната,
(глупаво влюбена)
собствена,
(Моята!)
пролет.

Всичко друго ненужно вземи.
И което случайно остане при теб,
неотворено,
по-добре
го раздай
на бездомните.

Крива луна

Вървя през изумрудена гора,
в която невротичен месец свети.
Студът е срастнал с нея, любовта -
из корените живи се оплете.

Сега е празно, свита тишина.
Безмълвна, непрогледна, безсърдечна,
със струйки от порязана луна,
прокапала по кукувича прежда.

Вървя през несъбудена гора.
И всички светлини се свиват тежки.
А мракът, колабираща звезда,
навътре, към безкрая, ме повежда.

Умъртвяване на чувствата

Разкъсват се нефритените накити.
В духа ми рикошират плочки.
Така умирам с всяко ниско падане
- разбивам се преди да е започнало.

Ти после слизаш, с хор на оплаквачките,
да жалиш разпилените ми късчета.
Разкаяно прегръщаш и погалваш
пребитите ми чувства. Но е късно.

А живата ми плът пулсира глухо,
синхронно с сурогата ми във вените.
Постигнах идеала ти за кукла:
красиво, кротко тяло. С нищо в него.

Ерин

Звездна сянка на шут. Всяка вечер - звънчета.
Край зелени блюда, край одежди без ум.
Светлините искрят и се плискат скосени,
и крещят; истерично те правят на луд.

Ти протягаш ръка за трошици от масите,
не храна, топлина - все потръпваш от хлад-,
И раздаваш, по малко, за огрев, душата си,
и раздираш, докато проплаче от смях.

Вън - стипчива луна по фенерите-призраци,
бледи късчета плът под горчиво небе,
ти не помниш сега за цвета на очите си,
и не знаеш кога си, какво си, къде ...

Бляска старият път под нозете ти алени,
разтрошени звезди в изкривена вода,
ти си просто смешник с пренаписани памети,
със подрънкващи мисли, със бели петна.

После - сипкава нощ, и прокъсани сънища,
във които безумци ти плащат със скръб.
И се смееш насън по размитите пътища,
и смехът ти потича на капчици кръв.

--------------------------------------
Dar-Kunor - Rhapsody of Fire