Тя е тази, която..

Жената, която в мен зърваш за малко понякога,
има дом сред водата и пише в съня на дърветата.
А гласът и е ясен... само мислите - непонятни.
Те вървят по незнайни пътеки, полепнали прашно по дрехите и.

Жената, която не виждаш във мене (и жалко),
си измисля далечни звезди по гръдта на небето.
Във полите и пеят щурци песента на земята.
А пръстта резонира в ръцете и с мирис на вечност...

Тя е тази, която за малко да видиш, когато
плаче тихо над локвички кално потъпкана нежност.
Нощем срича забравени думи за обич и лято.
Тя е тази и още... Неземна, стихийна, безбрежна. 

Тя е тази, която тъй ревностно крия от тебе,
издълбала любов в най-дълбокия пласт на сърцето си.
Тя потръпва, когато престорено-сладко и шепнеш,
като пърхаща птица с криле, натрошени от клетките.

Тя прозира под кожа до кръв наранена от ласки,
и вибрира по костите с яростен вик на безсилие.
Тъканта на душата и стене, а устните гаснат
от премазваща слабост. От толкова... необичане.