вторник, 24 юни 2008 г.

Яна Кременска (избрано)

Това безкрайно чакане на нещо...

Това безкрайно чакане на нещо,
чието име ти е неизвестно,
което като гвоздей се е вклещило
в ранимата повърхност на сърцето ти.
Това очакване, добило мирисът
на възгорчив пелин, набран по мръкнало,
добило топлата ръжда на ирисите ти,
където самотата се е вмъкнала.
Това очакване, което натежало
пулсира в още топлите ти длани.
Долавя всички ултразвуци тялото ти
и жадно търси между тях послание.
И тая болка от копнеж за лято.
И тая блъсканица на душата,
невярващите думи за която
превръщат се в болезнено отпращане.
Това очакване на нещо, от което
в косата ти полазват ситни тръпки...
Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи.

*********

Молитва II

Да не показвам радостта си.
Да свикна да я обуздавам
и да крача
по улиците като всички.
Единствено понякога на птиците
да доверявам щурите си мисли.
Да търся смисъла на тъжната потребност
да се превръщам в крачещо подобие.
Да пазя атомите стронций
във мен да не избухнат.
Понякога насън крещя от ужас.
Душата ми се мята като полудяла,
душата ми не иска тялото си...
Да се науча да не забелязвам
крехкостта на съвършенството,
което съм открила в стръкчето трева.
Най-после да се подчиня,
стиха си да обеся на прозореца.
Внимателно да гълтам дозите безочие.
Да оцелея... Да не искам повече.

****************

От очите ми тръгват по миглите...

От очите ми тръгват по миглите
пъстри мисли за циганска обич.
Лудо слънце в кръвта ми наднича,
а душата ми лятна и гола
мургав стан кърши бавно и знойно
със езически китки и глезени.
Като струна греховна и стройна
търси ритъм за своята песен.
Мойте пръсти са вятъра, тръгнал
да разроши внезапно косата ти.
Ти не можеш от мен да си тръгнеш,
а и всъщност не мислиш да бягаш.
Мойте устни са тъмния извор,
в самодивски танц омагьосан.
И когато за теб се усмихвам,
ти и буден сънуваш магьосници.
Аз съм всичко, което си нямал,
а кръвта ти за него е викала...
Дай сега да поплача на рамото ти
от безбожното си всесилие!

*************

Защото


Защото само тротоарите са будни
и дишат с нечии позакъснели стъпки,
защото тази нощ навярно ще се сбъдна
и с теб ще се събудим други утре,
защото някъде във мене се обажда
оная моя непокорна същност
и името й сигурно е жажда,
покълнала от тънкото на пръстите ми,
защото думите ми, тръгнали към тебе,
приличат на развързан вятър
и любовта ни сигурно е време,
забързано към някакво приятелство,
защото сме забравена материя,
дошла от миналите ни животи,
защото с теб ще се намерим
след най-последното защото.


------------
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=284&LangID=1
http://www.hulite.net/modules.php?name=Authors_Text&sa=show_alltext&username=alisa

4 коментара:

  1. Понякога


    Понякога си мисля,
      че забравям
    същественото.
    Просто съществувам.
    Преструвам се на някой
      от щастливите,
    играя си на себе си
      понякога,
    не се изпращам
      и не се очаквам.
    Разплисквам се
      след толкоз запокитване.
    Понякога наесен ме събират,
    броят ме, изчисляват ме,
    изваждат ме,
    редят ме в пъзел,
      бъркат ми парчетата...
    Понякога си мисля,
    че във петък
    пет думи са достатъчни
    за нещо,
    но си мълча.
    Градът се среща
    със оправдания,
      и основания,
    и друго,
    с истерии,
    със срокове,
    с услуги.
    Понякога
    си мисля да се влюбя,
    но после се отплесвам
    и ме няма.
    Най-хубавото е,
    че с тебе си приличаме...
    Това... ми стига
    да се утешавам.

    Сезонът ми е пълен със докосвания


    Сезонът ти е пълен
    със докосвания
    и основателни причини
    да ме искаш.
    Вървиш по улицата,
    стрижеш си усмивката,
    завиваш със трамваите във хаоса.
    Не мразиш вече продавачките на семки,
    изчопляш се
      от друго състояние.
    Прибираш паяжините,
      налучкваш лабиринти,
    оплиташ се в кълбо
       и ме разплиташ.
    Вървиш по нишките ми,
      минала съм сигурно.
    След морза на походката ми сричаш.
    В главата ти
    е пълно със импресии
    и музика, и неокласицизъм,
    и други глупости,
      но всъщност ти е хубаво.
    И малко ти е тъжно едновременно.
    Косите ми се веят
      и треперят.
    Очакваш застудяване в прогнозите.
    Не прогнозираш
      от години вече.
    Не правиш нищо,
    правиш го със педантичност.
    Припомняш си полека гъделичканията
    от думи,
      от вкуса на топли кестени.
    В главата ти ритмуват нещо четено
    и малко соул, малко черно ретро.
    Халюцинираш кораби и острови.
    Надничаш.
    Оставяш си
      по мъничко скептичност...
    Сезонът ти е пълен
      със докосвания
    и с мисълта,
      че ме обичаш.




































    Виждам колко е изплашен

    Сутрин
    се заселвам със видения и думи.
    С него сме сънували
      различни сънища.
    Пиеме кафе,
    разлиствам вестника.
    Пълно е със толкова излишества.
    Той седи
      и погледът му реши гълъбите,
    погледът му скача през прозореца.
    Сутрин
      никога не го догонвам.
    Ровя в гардероба,
    от джобовете ми
    падат малко спомени.
    Малко ми е авангардно
      и наопаки.
    После се гримирам,
      той се смее,
    гледа ме,
    докосва ми червилото.
    Сутрин
      има нещо невъзпитано
    в цялата история,
    в уютното.
    Мия чашите,
      и скришом в огледалото
    виждам
      колко е изплашен.





    Яна Кременска

    ОтговорИзтриване
  2. Назаем вземам от вселената си думи,
    осиновявам ги, намирам им утеха,
    обличам ги със себе си понякога,
    когато са ми отеснели дрехите.
    Щастливи са родените във ризи,
    но после пак се свиват в разни ризници,
    и в сигурни защити. Търся себе си
    във песента на преповторения хаос.
    Не искам да се изненадвам, но тъгата
    понякога пристига неочаквано,
    виси на пъпната си връв, не я прерязва,
    а аз се питам днес ли ще ме бесят.
    Запазвам правото си всяка есен
    да помъдрявам толкова, че после
    за зимата да имам оправдания.
    На истината не и трябват длани.
    Протягам ти докосвания, вярвам,
    че си сверяваме часовниците вечер
    по мен, по теб, по нещо друго свише.
    И ти по цяла нощ броиш отнесено,
    а аз, обратно на броенето, ти пиша.
















    Не би могло да бъде по-невинно


    Не би могло да бъде по-невинно.
    Играем си на криеница. Шикалкавим
    със думи и със жестове, които
    до болка са ни втръснали, обаче
    когато се залутвам във разсъмването
    изпитвам жал и галя хоризонта.
    Разбирам го, че все му е самотно,
    защото всички чудеса се случват другаде.
    А той виси и му е страшно ръбесто,
    и страшно му се иска да прескочи
    не някой праг, а просто само себе си...
    Омръзва му от спуснати завеси,
    и от бездарие. Светът се пише някакси.
    Отсам, оттатък. Има ли значение?
    Не бих могла да кажа изречение,
    в което да разкажа любовта си.
    Боя се, че след него ще съм ехо
    и ще се връщам арогантно в себе си
    или във пролет, дето съм забравила,
    но знам че няма никога да се повтори.
    С такова благородство си говорим,
    че почвам да повръщам от пресищане.
    и балансирам глупаво върху везните,
    и искам всеки миг да скоча.
    Невинно се точкувам в многоточия
    и пет пари не давам. Зная срока.
    Успокоявам се, прескочили сме трапа.
    До рая има много послеслови,
    но губя всякакво търпение и бързам,
    и ровя между шумата в тревата
    да ти намеря за из пътя ябълка.







    Толкова, моя любов

    Толкова, моя любов.
    Намълчахме се, натъгувахме се.
    Пихме много луни,
    срещу много луни вих от мъка.
    После, моя любов,
    неочаквано млъкнах.
    Нямаше нищо за казване.
    Нямам какво да разкажа.
    Смешно е, тръгва си пажът.
    Някак си празно и глупаво.
    Толкова, моя любов.
    Можеш винаги да си купиш
    още малко илюзии,
    та дори и на дребно.
    Аз си тръгвам, моя любов,
    и си тръгвам по бедност
    и по-бедна от всякога.
    Нищо, моя любов.
    Само малко е смахнато,
    само малко е тъжно.
    Ще стискаме зъби...
    Толкова , моя любов.
    Усмихни се точно когато
    изчезна зад ъгъла.















    Ръцете ми са винаги петструнни


    Играят си ръцете ми със въздуха.
    Ръцете ми са винаги петструнни.
    Хипнотизирам те във тази музика,
    Не виждаш ли, че тя е като паяжина.
    Наказвам паяците да скучаят.
    Жужиш под стъклен похлупак, подмамвам те,
    че границите трябва да си видими.
    Къде намират толкова невинност
    ръцете ми? От толкова движения
    във тъмното треперят силуети,
    фосфорецират няколко предчувствия,
    светът е крехък, чувам звън на счупено.
    И на камбани звън, и звън от пълни чаши.
    Обтича се луната като медена.
    Вървиш на сляпо, само че ръцете ми
    накрая пак те карат да проглеждаш,
    да станеш жажда, и море, и пълнолуние...
    Ръцете ми са винаги петструнни.





    Яна Кременска

    ОтговорИзтриване
  3. А ми е тъжно колкото пет зими

    И ми е тъжно колкото пет зими
    и колкото не мога да разкажа.
    Полепнала е тази ниска облачност
    от липса на любов и други липси.
    Омръзна ми да те измислям винаги
    и винаги да си говоря с някой,
    който живее в мен, а песента му
    е песен на пищящ от мъка вятър.
    Мъгливо е и дишам астматично.
    Не ми достигат кислород и думи.
    Живея се убийствено на пристъпи,
    самоубивам се особено старателно.
    Престанах всяка нощ да се изпращам
    като писмо, което не очакваш.
    Писмата се изгубват задължително,
    а пощальоните си имат друга работа.
    Това, че вече нищо не очакваш
    е най-красноречивата причина.
    Очакването е за няколко глупака
    (В това число и аз.),
    но ще ми мине...
    Минаваха и влакове, и гари,
    и кораби, и споделени суши...
    Престанах с изумление да слушам,
    когато ми говориш нещо делнично...
    А ми е тъжно колкото пет зими
    и сигурно ме вземат всички дяволи,
    и се кълна, че спирам да измислям.
    И после се кълна, че ще забравя.










    Не се опитвай


    Не се опитвай да опитомяваш думите ми.
    Отдавна няма никакво значение
    дали ги гали някой по муцуната
    или обратно по посоката на косъма.
    Те не тъгуват, че не ги докосват
    и странстват по вселенските си орбити,
    заслушани в една беззвучна музика.
    Не вярвай, че щом аз ги композирам
    ще легнат със коремчета нагоре,
    за да ги чешеш по ушичките.
    Горчат понякога, не им предлагай захарче,
    защото им тежи от много сладост,
    от мед и от сладникави истории.
    Пусни ги. Всичките им своеволия
    са слънце, и треви, и дива жажда.
    Един невидим друг във мен ги ражда
    и толкова вселенски ги обича,
    че себе си завързва в морски възел,
    за да ги пусне боси по вълните.
    При него се завръщат само птиците,
    за да разкажат как са ги видели
    че с дивите коне са си побратими
    и с всички неопитомени твари.
    Не се опитвай! Те не се забравят
    и после се превръщат във безсъния.
    Безсъние не се опитомява.
    А аз... съм друго.


    Яна Кременска

    ОтговорИзтриване
  4. Да! С поезията на Яна Кременска се срещнах по много специален начин...и останах очарована!
    Приятно ми е да прочета отново една прекрасна и стойностна поезия!
    Успех, Яна!!!
    http://www.youtube.com/watch?v=Tbl78YDx3Xw

    ОтговорИзтриване

Търсене в този блог

Архив на блога