Бард

Мандолина прехвърлил през рамо,
твърде рано живота прозрял,
джобът - празен, сърцето - голямо,
той върви и във студ, и в печал.

Нощни сенки танцуват по плаща му,
слънчев вятър разрошва косите,
всяка вечер със песен заплаща
къшей хляб и подслон под звездите.

Във извивките тъжни на устните
натежали от чуждата злоба,
от целувки, любови пропуснати,
на света се е свила умората.

Във основата нежна на пръстите
пази спомен за ласкава обич,
но и болка от струни разкъсани,
непокорство във прашни окови.

Някой ден той ще дойде при тебе,
в люта зима, по снежна пътека,
ще похлопа, на прага ще седне,
тихо белите вихри ще гледа...

Ти, навярно, ще му отвориш,
ще изтупа снега от нозете си,
и с усмивка, без нищо да моли,
ще прекрачи направо в сърцето ти.