безплътните врати на безкрая

вървя с името ти по устните си
а над мен небето подгизва от чернота
като сиропирана с гъста тъмнина шуплеста безнадеждност
и няма друго, само крехки
чупливи луни
на ръба на нищото

и вървя...
из градини от хлъзгави лабиринти
в пустия град
с причудливи каменни покриви от гаснещи звезди,
- последна спирка
преди края
на мирозданието

вървя по срутените,
начупени междузвездия,
Неотменими мой,
в тъмното хлътване зад ъгъла на безкрая

вървя без посока,
с писъци в пръстите,
и си измислям съзвездия
докато мрак срязва петите ми
и беззвездие нацепва кожата ми

остана ми само мелодията на очите ти
сетен светлопоказател
в безмерната бездна от потънали светове
в лепкавия океан от сгърчени вероятности

вървя и
докато избледнявам с очертания
и се препъвам в най-далечното на далечините
зная -
като Земята мракът вън
кръгъл е
и докато се губя,
намирам те