Небесен атлас

В пътеката сред розите съм тръгнала,
в зеленото край каменния кладенец.
По прашния напукан шестоъгълник
годините дълбаят криви рани.

Вървя насън в градини-лабиринти.
По дрехата ми избеляло лято е.
Не се обръщам. Не поглеждам никого.
Не зная идвам ли си. Бягам ли.

Не си отивам. Но и не оставам.
Вървя по кръг в изгубените спомени.
И няма край... Бодлите на забравата
забиват се в петите като копия.

Понякога в небето се заглеждам
- протрито от лъчите огледало.
И виждам как посоките нарежда
и как разменя края със началото.

На своя дом смален в далечината,
до който вечно пътят не достига,
обръщам гръб. И тръгвам наобратно
през чезнещите пътища за никъде.