Тъмносиво

На рамото си още нося ризница,
ръждива и разплетена от битките.
И там, където леко кръв избила е,
отрязъците са се впили, хищно.

Безчувствено металът се е срастнал,
и бавно е превзел отвътре кожата.
Нощта му лесно може да ме хване.
И може да държи заложници.

Да смачка органичните ми спомени
- стоманата си има своя памет -
по вените да пусне тъмен огън,
по нервите - метални крясъци...

На рамото ми три стопени бримки,
вклинявали се хиляди години,
полека се разрастват. И убиват.
А после - нищо; само тъмносиво.