Из "Песента на ханджията"

- Светлина по пътя ви – успях да я поздравя накрая. Гласът ми беше мутирал преди няколко години, но в оня миг нямаше да познаеш по нищо.

- И по твоя – отвърна черната жена. Признавам си засрамено и чистосърдечно, че устата ми отново зина, като я чух да говори моя език. Щях да бъда по-малко удивен, ако беше излаяла или размахала ръце и изкряскала като ястреб. Тя каза:

- Момче, има ли наоколо нещо като хан или кръчма?

Гласът й бе нисък и груб, но въпреки това думите се издигаха и спадаха като разбиващи се вълнички.

- Хан – смънках, - а, да, имате предвид хан.

По-късно Лал ми каза, че била убедена как техният палав късмет ги е сблъскал с идиот по рождение, скитащ морков. Аз рекох:

- Да, има такова... в смисъл, има хан. В смисъл, аз работя там. Коняр, Росет. Името ми.

Усещах езика в устата си като конски чул и го прехапах два пъти, докато избутвах всичките тия думи навън.

- Дали ще има място? За нас? – Тя посочи спътниците си и после себе си, все още внимателно говорейки като на идиот.

- Да – потвърдих аз, – о, да, определено. Доста стаи, точно сега не ни върви много – Карш би ме убил, – доста празни конюшни, гореща каша.

Тогава видях дисагите на кафявата жена да се нагъват, подскачат и открехват в единия ъгъл, точно като клетата ми идиотска уста, и повторих „гореща каша”, няколко пъти.

 Първо острата, хилеща се муцуна, с черно носле, душещо вятъра; после червеникавокафявите страни и острите като стрела уши. Гърлото и гърдите – бяло злато, раменете – защото той не се показа по-навън от торбата тогава – по-тъмни от страните; играта на мускулите хвърляше малки сенки из цялата му козина. Виждал съм много лисици, повечето мъртви в капани, или на път да умрат, но никога лисугер, който язди в дисаги като боен петел или ловуващ шукри; и определено не лисугер, който отвръща на погледа ми сякаш знае името ми, истинското ми име, онова, което аз не знам.

- Карш – запелтeчих. - Собственикът. Господарят ми. Карш няма да.

- Ще видим колко ви върви – заяви черната жена. Тя ми махна да се кача зад една от спътничките й, после се усмихна, като ме видя да стоя на място, уплашен за първи път през живота си и затова – пламнал от срам. Но нямаше да споделям седло с никоя лисица, а беше отвъд силите ми да направя и най-малката крачка към онази бяла, горяща жена. Усмивката на Лал се разшири и ъгълчетата на очите й се скосиха нагоре.

*

Из "Песента на ханджията", предстоящо издание на Човешката библиотека.

Написа: Peter S. Beagle, 1993
Преведе: Анна Антонова, 2013
Редактираха: Калин М. Ненов, Невена Стоянова, 2013