И няма край

Когато всички притчи се увият
на змии във основата на мислите ми,
когато искат още жертви (искат!),
а нямам сили нови да измислям,

когато в мене огненият дракон
прости се и с последната искрица,
а после се смали и се разплаче,
разбрал, че носи нежното на птица,

когато в мен монахът-воин се сепне,
изтръскал всички букви от ръкава си,
и тръгне в диамантената крехкост,
която със духа се извървява,

когато в мен притихне всяка радост
до тъжната любов, че съществуваш,
зад тежката стена на някой залез,
над чашата с горчиво-кротка лудост,

тогава блясват слабо, като в черква,
свещици от стопената ми памет;
и виждам, че зад мене зеят бездни,
а там, пред мен - Червени океани...

А нямам жезъл.

Пощуряване

Трясвам си клетката, пуквам стените си,
шляпам первазено в птичи екстаз.
Горе - мътилка е, долу - разбиване,
а по средата (наистина?) - аз.

Всичко е супер, разбира се, (писна ми),
и в телефона отглеждам цветя.
Пускам си корабче във телевизора,
давя часовника в кофа с вода.

Плакна си мислите, от перушината,
те се извръщат - ужасни без грим.
Късам си снимките, (късам ги, всичките),
(Няма да мине). Мина, почти.

Свивам си сълзите в куфар от вестници,
лепвам им марки със синьо небе,
стягам ги непромокаемо (бесни са)
и ги изпращам на таен адрес.

Към себе си

И как ли да простиш сега на грешника
когато всъщност този грешник ти си?
Да имаш милост да пожалиш пешката,
наместо да я жертваш за царица.

Да стигнеш тъй до простичката истина,
че пешките невръстни са принцеси,
че принцовете-просяци са скитници,
които по дефолт се влюбват в пешки,

не пешки, пепеляшки, но е същото.
Тъй често светлината броди в дрипи.
Тъй често късно нощем се завръща
сърцето ти, без впряг, ни колесница,

и ти, след полунощ не го обичаш,
заменяш го с поредната кокетка,
ти, който (казваш) си възлюбил ближния.
А някак си забравил ... първо себе си да.

Еднодневие

"Как да опишеш
на еднодневките
въртележката на сезоните?
Те не искат да знаят
за бъдещия
далечен и неизбежен сняг.
Реалност е само залезът -
въглен, запалил клоните...
Останалото е предчувствие
за залез
с обратен знак..."

Весела Димова, Друговерие


Ще си замина, в съсъка на свещ,
с последен празен удар по стъклата.
Нощта ще тръсне хладния си пеш
и крехкото ми тяло ще запрати
във ъгъла с олющена боя.

И няма да си спомням за небето.

Дори да се родя на сутринта
аз няма да съм виждала звездите.
И само ден, преди да се стопя,
отново ще се уча да обичам,
отново ще се уча да летя.

А ... вечер, с атрофирали криле,
отново ще се врежа във перваза.
Нощта безкрайна, с крясък на орел
доволно ще кълве от моя спазъм,
с изтръпнало от писъци небце.

А може би един ден ще поспра,
за миг, преди със нокти да ме сграбчи.
Ще вкопча в него крехката си власт,
ще впиша в него кратките си памети,
И мракът ще сънува моя знак,
предчувствията ми с обратни залези.

Докато се превръщат във зора.

Едно*

Пясъчните ти коси се размесиха с моите.
От сърцето ти дръпнах нишка.
Дланите ти бяха моята кожа,
в няколко пласта сияния
нагоре, надолу
и оттам
нататък
никак не бе ясно
къде свършваш
и къде започвам.

Къде е сега границата, която прокараха,
къде са чертежите на формите,
в които ни затвориха,
на сферите, в които обикаляхме разделени,
ей така, за да има история,
за да оправдаят
разходите по потоците на времето и
идеалната графика на пространството ?
Сега сме се оплели, един в друг,
въпреки,
един път на билион години,
и всичко останало
се обезсмисля.

Потопи се бавно в очите ми,
намери името ми,
стисни, докато не е късно, пръстите ми,
толкова гъста е тъмнината навън,
като в първичен бульон -

заличава спомени,
разяжда кинофилми,
накъдря сюжети,
огъва пътищата във отчайващи ленти
на Мьобиус,

там, където сенките на гномона се удължават невъзможно,
и се разтрояват,
в един невъобразим свят,
където на хоризонта се мяркат причудливи кораби,
летящи и начупени,
с повече измерения по мачтите от допустимото,

там, изхвърлена на брега,
извайвам думите си от пароски мрамор,
от кедрово дърво,
от бяла глина,
оформям внимателно всяка тяхна сричка,
точно толкова, колкото да ги чуеш,
точно толкова, колкото
да не ги разберат други,

има свещена мярка за всичко.

Зарови се в косите ми,
моя разполовена слънчева песен,
вдишай дълбоко мелодията ми,
вдъхни от огнения ми дъх,
отпивай на малки глътки от съня ми,
изслушай мълчанието на устните ми,
другото...
...другото е само
черупка,
турбулентности,
смущения
и паразитни звуци от разстроени
радиостанции,
скъсани струни
на китари,
на многострунни теории,
прах във ефира
в етера,
в мислите,
навсякъде,

другото е
разпаднала се на парцали
плащаница,
ненужна обвивка,
реликва от какавида
във храма на ужасено от хоризонта
имаго...


-----------

"Когато направите две в едно,
и което е вътре, да е като това, което е вън..."
Тома 22

А часовникът ще се разпада...

Дълго ще очаквам да ми мине,
а край мен денят ще изтънява.
Ще размахва четчици в градините
нищо неразбиращият вятър.

Дълго ще очаквам. Да ми мине.
А край мен врабчета ще подскачат.
Ще отърсват прах от перушина,
ще навират човчици във чашата ми.

Стъпки ще отекват край вратата.
Някъде прозорците ще викат,
ще проскърцват старите им панти,
в опит да се скъсат и да литнат.

Влюбените грешници на двора
нашите ръце ще имитират,
нашите вълшебства ще говорят,
с нашите лица ще се покрият,

и градът ще стане наша сцена,
улиците ще пулсират в мрака
- миналите, бъдещите, вечните -
чуждите целувки ще са наши ...

Дълго ще очаквам да ми минеш,
а часовникът ще се разпада.
И ще плача, да му се не види.
И ще пиша, да го вземе дявол.

Нищо

Изтичам, като пясъчен часовник,
на три слънца от бялата си дреха.
Закръглям се, докато се затворя
в кутия от пантофки на принцеса.

И после, подредена, чакам нещо,
което в девет приказки ми бяга,
което почва в сляпата неделя,
или по-зле - през куковото лято.

Ужасно чакам, после на прашинки
се вмъквам в саркофага на Снежанка,
и там, с кокетни мигли чакам принца
додето ме спаси с финес от мрака.

Обаче нещо липсва, както казах...
Защото се разпадам на парцали.
Не съм оттук, и образът ми празен
дори не се лови във огледало.

Изтичам между пръстите и падам.
И няма длан, която да ме хване.

Ято от прах

Разпилях се - картина от пръст.
Тази сутрин разпръсна ме вятърът.
И политнах над белия път
- ято птици от прах, без крилата си.

Призори е така вече век.
След нощта, във която те чакам,
всеки лъч, с по едно острие,
срязва моята форма от мракове.

Ставам лека, по-лека от смях,
разхвърчавам се, после се губя.
Нямам смисъл, посоки, компас
и съм облак прашинки във бурята.

Само споменът някак държи
във едно мойта перлена цялост.
А във мене роякът шепти...
После тихо избухва във бяло.

Крехка история на всичко

Последна преграда между мен и Хаоса,
- ръбът на чашата с кехлибарена течност
върху плота на небесния бар
олюлява бездни,
миг преди да се преобърне
и да потече на тънка струйка остатъкът от времето
по индиговия ми под.

Миг преди да остарея
с една година,
с Един Милион Години,
през които сърцето ми бавно увяхваше
като голямото червено цвете
на изстиващ гигант,

години,
през които,
седнала в лотос,
прехвърлях звезден прашец
от едната си шепа в другата,
с нозе, оковани в съзвездия,
и разтървавах
посоките на вселената.

Как ще ме утешиш сега,
когато
Повелителят на приказките си е заминал завинаги
след като угаси
раковините на галактиките,
кошерите на звездните купове,
фитилчетата на кометите,
духна всички свещички от най-горния пласт
на романтиката ?

Сега в беззвездие отпивам
от последната бутилка ейл,
а тъмната ми материя
се усмихва.
Жизнерадостно ръкомаха и обяснява,
че и преди и сега всичко е все същото,
че няма нищо ново под угасналото ми слънце.
Полудява.

Как ще ме утешиш сега,
Древни ...
Откъде ще вземем отново
смисъла и мерките на Сътворението?

От двете страни на клепачите ми
мракът е еднакво гъст.
Но затварям очи,
за да забравя за външната тъмнина,
където те няма.
И измислям...

На една ръка от празнотата,
пръстите ти следват извивката на рамото ми,
вълничките на устните ми,
мъглявините на слепоочията ми.

Припомняш ми крехкостта на пропорциите...
Чудесата на хармонията.
Леко, бавно, тихо
плъзва бледа дрезгавина
по всички погалени очертания,
куп малки сияния,
пръснати звездни глухарчета...
всичко.

На Края на Времето,
когато ....
вече нищо друго ...
...не е останало,
освен най-последната ейлова капка
надвиснала тежко,
над черната паст на нищото,

един милион светлинки
бликват,
по обратната страна
на клепачите ми.

За-връщане

Разлива се прозорецът край мен
със прашните си бели отражения.
Светът се замъглява. Все е ден,
в очите ми, обаче, друго време е.

Там мирисът на полските треви
насища се; морето става езеро.
Надига се земята. И шуми.
Траверсите огъват измеренията.

В зениците ми се въртят реки,
с върби по края, с причудливи къщи.
Душата ми се люшва настрани,
завива се във ириси. Завръща се.

Къде се връща? В своя дом или
в неясната прегръдка от забрава?
Във мислите ми ромолят гори,
в просеките ми нежно пеят славеи.

Навлизам в коловоза на съня,
единственият във вагона пътник.
И зная там, на сипей от нощта,
- домът ми тъй отдавна не е вкъщи.

Звездният град

Пред вратите на звездния град
ще пристигнем със теб пеперудени,
по дървото ще слизат цветя,
в светлопис от елфически думи.

Ще приседнем до тях, ще мълчим
в тишината на прага сапфирена,
от листата ще капят сълзи,
ще се плъзват по края на миглите,

ще извиват спирали звезди,
във очите ни сини изписани,
паячета с лъчисти игли
ще закърпват сребристо душите ни,

и сърцата, които болят,
от онази приятната болка,
от умора, от малко тъга,
от потъпкани нежност и обич...

Пред стените на вечния град,
ще се сепнем със теб, лекокрили,
със товар от вълшебства и смях,
малко луди и много красиви.

И ще чакаме в светлия мрак
тези двери да се открехнат,
а зад нас във зелена мъгла
разраненият път ще изчезва.

залез съм

Застива залезът по катедралите на времето.
Витражите се замъгляват до притихване.
По цветното им са избили уморено
сълзички от продрани мигли.

В жаравата на запад пламват куполи,
и миг по-късно пада кръв от слънце.
От притворите плъзват закачулени
проклетници във роби сгърчени.

Издъхва хоризонтът с цвят на макове,
със цвят на дива болка от разкъсване,
а там, в ръжта, послушници на мрака,
към мене сочат с изкривени пръсти.

И жертвено деня прекършват сенките,
изтръгват от гръдта му кремав писък,
а после нощ изблъскват, разкривена
през процепите на очите ми.

LuCiD

Потрепват по ръката ми звезди
- отблясък от среднощите безпътни
на нечий закъснял автомобил,
закъсал сред море от кръстопътища.

Лежа със тях, на дъното, не спя.
Стените ми са зидове на кладенец.
Със стълбици от фарове по тях,
които към небето ме подканят.

Но аз оловно тежка съм от страх.
И мракът ми е гъсто концентриран.
По звездните ми дрипи, през нощта,
ефектно дрънкат сенки от вериги.

А после... през тунела плъзва пух,
от лунни птици. И засипва всичко.
Черупката си някак счупвам ... пук.
Изрязвам всички тежести. И литвам.

Потапяне

Така ме уморяват сухоземните.
Потапянето приглушава шумовете.
Душата на водата морска лека е.
Пулсира, слабо, силно, слабо, глухо.

Захвърлил реквизита си на плажа,
не мисля вече скоро да изплувам,
и нека там брегът да се накланя,
зад ъгли от вълнички да се губи.

Там нека да се борят за живота ми
наскачалите от скалите сенки.
И сушата да ме зове тревожно.
Аз вече съм в дълбокото, далече.

Тук дъното мълчи хипнотизиращо,
зигзагът на лъчите ме обвива,
и цялото море край мен разбира,
че аз съм хем човек, хем малко риба.

Но само миг. А после е ужасно.
Вик, остър въздух, глъч, и песъчинки.
Издърпват ме, изкашлям тишината си.
И дълго си припомням как се диша...

Така ме уморяват,
сухоземните.